Масуджи Ибусе - Черен дъжд

— Бате бе, това съм аз — повтаряше детето, впило поглед в лицето на юношата.

Но онзи гледаше мрачно с някакво упорито нежелание да познае по-малкия си брат.

— Кажи ми тогава името си — рече грубо юношата. — Кажи в кое училище учиш!

— Аз съм Кюдзо Сукуне от първи „Б“ клас на Първо средно хирошимско училище.

Юношата се дръпна рязко назад, сякаш за да се предпази от удар.

— Кюдзо ли?… Но Кюдзо беше обут в гетри. И ризката му беше от едно преправено кимоно, цялата на тъмносини точки.

— Гетрите сякаш вятър ги отнесе. А точките изведнъж станаха на дупки, батко. Когато онова, кълбото, изсветка. Това съм аз, бе! Кюдзо!

Ризката на момченцето наистина беше цялата на дупки, но юношата продължаваше да го гледа нерешително.

— Добре, обаче… А, сетих се! Веднага мога да позная дали си Кюдзо по колана. Я да ти видя колана!

— Ето го, батко, ето го — момченцето свали припряно колана с обгорелите си ръце и го подаде на брат си. — На, батко, виж.

Коланът бе направен от кожен ремък, като онези, с които стягат плетените кошници. Около кафявата катарама бе увъртяна груба желязна тръбичка със същия цвят.

— Той е — възкликна задавено юношата. — Ах, Кюдзо!… — После той се наведе бързо и започна да намушква колана в гайките на панталонките на момченцето.

Ние с г-жа Такахаши си тръгнахме. Нямахме и представа накъде е по-добре да вървим, тъй че отново поехме натам, откъдето преди малко бяхме дошли. Лично аз се колебаех дали да се върна вкъщи, или да отида в завода. Пък и Такахаши все не можеше да реши да отскочи ли до предачната фабрика, или да тръгне направо към бюрото на някакъв свой клиент, с когото имаше уредена среща.

— Ще взема най-напред да се отбия вкъщи — реших най-сетне за себе си аз. — И да има в града пожари, пак ще мога да стигна, ако вървя все по железопътната линия.

— Аз обаче на всяка цена трябва да ида при клиента и да взема от него едни пари. Ако не ги внеса в банката, ще ми отрежат доставките на материали за предприятието.

— Но нали в кантората ви е Ивашита. Той е такъв човек, този ваш Ивашита, че дори и цялата фабрика да се запали, пак няма да мръдне от мястото си, нали?

— Да, Ивашита ще съумее все някак да се оправи. Но ако не внеса навреме парите, доставките веднага ще спрат. Ето от какво се боя.

— Мисля, че все пак не бива да тръгвате. Пък и кой знае дали в банката е останала жива душа. И клиентът ви сигурно е избягал.

— Не, аз при всички случаи тръгвам. Рискът е благородно дело и аз съм убедена в това. Пък и бизнесът си е бизнес, нали?

— В такъв случай да си кажем тук довиждане — рекох аз. — Ще ви моля само, ако се отбиете при нас, да предадете на менажера, че на работа ще отида или късно тази вечер, или чак утре сутринта.

Разделихме се с г-жа Такахаши и аз се върнах на гара Йокогава. Почти всичко наоколо бе потънало в пламъци. Пожарите бързо се разпространяваха от ляво на дясно по посока към Уджина. (Записано по-късно: Не чух вече нищо повече за г-жа Такахаши. Предполагам, че тя е загинала при пожарите.) Пламъци бушуваха и около моста Санджо. По улиците явно не можеше да се върви. Оставаше само една възможност — да тръгна, следвайки железопътната линия Сан’йо до железопътния мост над река Йокогава, да мина по него на другата страна, а там да поема към Футаба-но-Сато. Така и направих. Закрачих по линията в източна посока. Срещах малко хора и всички те бяха с ужасни рани и изгаряния. Към моста вървеше сам-самичко и едно момченце на около седем години. Настигнах го и го заговорих:

— Ей, момче! Накъде си тръгнал?

То не отвърна, а лицето му остана безизразно.

— Не се ли боиш да минеш сам през моста?

Отново не последва отговор.

— Тогава, ако искаш, върви с мен.

Момчето кимна и ме последва. Да можехме само да минем моста! Там вече съвсем близо бяха хълмовете на Футаба, така, че то щеше и само да се оправи. Детето бе толкова малко и безпомощно, че изведнъж се уплаших да не би да се привържа към него. Затова не го попитах нищо. Нито дори как се казва. Всъщност то само ме улесняваше с мълчанието си. Момчето крачеше редом разсеяно, с отворена уста и си мислеше за нещо свое. От време на време, когато се натъквахме на горящи траверси, то спираше, гледаше учудено огъня и преди да закрачи отново, правеше някакво странно движение с ръка, сякаш хвърляше камък.

И аз не можех да си обясня защо и как се бяха запалили траверсите. Димяха в горната си част и подпорите на линията. Реших, че врагът бе пуснал вероятно запалителна бомба и за да проверя предположението си, изгасих с крак една горяща траверса, легнах по корем и я помирисах — най-обикновено изгоряло дърво. А много добре знаех, че ако беше пламнала от запалителна бомба, миризмата щеше да бъде съвсем друга. Много странно наистина!