Масуджи Ибусе - Черен дъжд

— Чантата ми е от черен лак с позлатена закопчалка — не преставаше да повтаря все едно и също Такахаши.

— Изтървали сте я сигурно там, където беше най-голямата суматоха — за кой ли път на свой ред я успокоявах аз.

В района на гарата нямаше жива душа. Навред — от мястото за проверка на билети, чак до края на перона — бяха разпилени какви ли не щеш неща: обувки, гета 9, сандали, брезентови обувки, чадъри, ватирани качулки за глава, сака, кошници, бохчи, кутийки за храна — с една дума, от всичко по нещо, като театрална реквизитна по време на представление, устроено от випускниците на някое училище. Сред цялата тая бъркотия особено впечатление правеше огромният брой на кутиите с храна. Повечето от тях лежаха разтворени, а съдържанието им беше нещо съвсем невъобразимо. Не беше странно, всъщност, защото при този недостиг на храна хората мислеха само как да не умрат от глад. Оризовите топки не бяха от хубав бял ориз, а смесени с ечемик, обезмаслени соеви зърна, разни треви и зеленчуци, бобена паста. А към ориза — само маринована ряпа. Всичко напомняше неотдавнашната суматоха.

— Ето я чантата ми! Ей там! — г-жа Такахаши скочи от перона на релсите на влака. Това бе мястото, на което бяхме изпопадали от вагона, когато огненото кълбо лумна в небето.

— В такъв случай може би и моите очила са някъде там около мястото, където най-ужасно ме блъскаха.

Излязох съвсем прав. Намерих ги паднали до основата на стълба, за който се бях вкопчил. Стъклата, за щастие, се оказаха здрави, но целулоидът от лявата страна на рамката се бе навил на спирала, а оголената металическа нишка хвърляше студени отблясъци. Аз отчупих целулоида и го хвърлих. Получи се много странна рамка — лявата й половина от метал, а дясната от целулоид.

Г-жа Такахаши взе чантата си и започна да се рови в съдържанието й.

— Господи, всичко е тук! — най-сетне облекчено възкликна тя.

Взех да бърша стъклата на очилата си с края на ризата, но нищо не излезе, защото ръцете ми трепереха. Сигурно трепереха доста силно, защото дори Такахаши забеляза това и рече:

— Да ги избърша ли аз, г-н Шидзума?

— Не, мога и сам — твърдо отвърнах аз, макар и да ми се удаваше трудно. — Много добре знам защо ми треперят ръцете. Врагът е толкова зъл и жесток. Адската светлина на онова незнайно огнено кълбо е изгорила бузата ми. Абсолютно сигурен съм, защото отляво очилата ми са също изгорени. Какво невероятно зверство! Каква разбесняла се ненавист!

— Да, но днес сигурно няма да има повече бомбардировки, как мислите?

— Бих желал враговете ни да зърнат отнякъде разхвърляните наоколо кутии с храна. Да биха могли само да видят какъв ориз ядем. Тогава едва ли ще си правят труда да пускат нови бомби. Няма ли да се откажат вече от тази безсмислица! Нима не разбират какво изпитваме ние!

— Не бива да говорите така, г-н Шидзума!

Сложих си очилата. Наблизо пред себе си забелязах една смачкана униформена фуражка и я вдигнах от земята. Беше досущ като моята, но не беше тя. Помислих си, че това всъщност едва ли има някакво значение, затова си я нахлупих на главата и двамата с Такахаши напуснахме гарата.

— Може би е по-добре да бинтовате раната — рече загрижено Такахаши. — Ако я оставите да я духа вятърът, няма да може да зарасне.

Извадих от санитарния си пакет триъгълна кърпа и я завързах на главата си като забрадка. Опитах се да нахлупя отгоре и фуражката, но тя се оказа малка. Краденото никога не е по мярка на крадеца, рекох си аз и реших да я зарежа. Можеше пък някой друг да си я хареса! Закачих я на една керемида на порутената къща наблизо.

Нямахме определена цел, просто вървяхме към парка Митаки. По пътя си вече доста рядко срещахме бежанци. Затова пък онези, които се влачеха в същата посока като нас с Такаши, бяха много по-тежко ранени. Забелязах една жена — с дясната ръка тя стискаше лявата, а между пръстите й се стичаше черна кръв. Гледката беше толкова чудовищна, че отвърнах поглед. В този момент покрай нас премина тичешката едно момче. То тичаше напред и викаше: „Батко, батко.“ Момченцето беше по ризка с къси ръкави, носеше къси панталонки, а на краката си бе нахлузило платненки.

Запъхтяно, детето спря пред юношата с каска, който идеше срещу нас.

— Батко бе, батко, това съм аз — викаше то.

— Кой си ти? — попита мрачно юношата и отстъпи назад.

Ние с Такахаши се спряхме и се загледахме. Лицето на момченцето бе силно подпухнало и приличаше на футболна топка, пък и на цвят бе горе-долу същото. Косата, веждите, миглите — всичко това бе изчезнало. Нищо чудно, че брат му не можеше да го познае.