Масуджи Ибусе - Черен дъжд

Същия онзи ден на 6 август той изпитваше ужасна жажда. Бе готов за капчица вода да даде всичко на света. Бе отвъртял крана на една чешма край пътя, но от него рукна вряла вода, прекалено вряла, за да пийне направо от нея или да напълни шепите си и да я чака да изстине… Спомените нахлуха в душата на Шигемацу, той грабна четката и се залови за работа.

От храма Йокогава, който се намираше от източната страна на железопътната гара, бяха останали само няколко наклонили се на една страна стълбове. Молилнята бе сякаш пометена от мощен вихър. Запазила се бе само глинената й основа, която приличаше сега на разголена и грозна гърбица.

Хората, които се точеха по улицата, бяха до един покрити с нещо като прах, или може би пепел. Не виждах нито един човек, който да не кърви. Кръв се стичаше по главите, лицата, ръцете им, а онези от тях, които нямаха и помен от дреха на гърба си, бяха с окървавени гърди, гърбове, крака. Кръв течеше по целите им тела, отвред, откъдето изобщо можеше да потече. Покрай мен мина като привидение една жена. Бузите й бяха така подпухнали, че висяха като две тежки торби. Ръцете си жената държеше протегнати напред, а китките им безпомощно се люлееха. След нея в хорския поток вървеше мъж, привел странно тялото си напред. Той държеше двете си ръце между краката и понеже беше абсолютно гол, изведнъж ми заприлича на човек, който само след миг ще влезе в басейна на обществената баня. Имаше сред хората и една жена, останала само по бельо. Тя плетеше крака по пътя и стенеше високо. Друга една с бебе на ръце викаше: „Вода, вода!“ И ведно с отчаяните си вопли трескаво бършеше личицето на рожбата си. Очите на бебето бяха пълни със същия онзи бял прах, в който тънеше всичко наоколо. Мъж крещеше, колкото му сили държат, жени и деца викаха и се носеха напред като побеснели едни молеха за помощ, други виеха от болка… Мъж с протегнати нагоре към небесата ръце стърчеше край пътя. Една възрастна жена се бе отпуснала на колене пред купчина керемиди, бе сплела вцепенена ръце и със затворени очи редеше тиха молитва.

Покрай нея премина тичешком полугол мъж, изкрещя й нещо и продължи да тича, като сипеше мръсни псувни. Един човек по бели гащи лазеше с последни сили на четири крака и плачеше…

Всичко това видях само докато измина някакви си двеста метра от гара Йокогава към парка Митаки.

Улицата до такава степен гъмжеше от хора, че без да мисля, се оставих на тълпата да ме носи и вървях натам, накъдето отиваха всички. Изведнъж сред останалите крясъци чух някой да вика пронизително името ми: „Г-н Шидзума, г-н Шидзума“.

— Кой е? Кой ме вика? — изревах на свой ред и аз и започнах да си проправям път към мястото, откъдето идеше гласът. Точно тогава една ръка впи пръсти в моята и нечие тяло се хвърли върху ми.

— О-о, г-н Шидзума! Толкова се радвам, че ви видях!

Беше г-жа Такахаши, собственичката на предачната фабрика. Как се бе добрала през тълпата чак до мен, умът ми не го побираше. Такахаши се притисна до тялото ми, сложи глава на гърдите ми и цялата започна да се тресе. Едва успях да я измъкна настрани. Застанахме между две срутени къщи край пътя.

— Какво всъщност става, г-н Шидзума? Какъв е тоя ужас? — тя не преставаше да се тресе, а лицето й бе позеленяло от уплаха.

— Това става, че ни бомбардираха.

— Къде точно е паднала бомбата?

— Дявол знае. Едно е сигурно — че ни бомбардираха.

— Г-н Шидзума, имате рана на лицето, знаете ли? Колко е странен цветът на кожата ви? Ами че тя се бели! Боли ли? Сигурно ужасно ви боли?

Аз прокарах ръце по лицето си. На лявата ми длан остана нещо влажно и лепкаво. По нея бяха полепнали малки парченца синкава кожа. Приличаха ми на късчета мокър вестник. Потрих отново бузата си и по ръката ми пак се напластиха лепкави влажни парченца. Това ми се видя доста странно — не си спомнях да съм се удрял или нещо подобно. Може би по лицето ми имаше пепел или мръсотия, или бог знае още какво, които се свличаха като кир. Тъкмо се канех да пипна още веднъж мястото, когато г-жа Такахаши сграбчи ръката ми.

— Не бива! Не го търкайте! Трябва да се сложи лекарство, иначе може да го замърсите.

Особена болка не усещах, макар че тръпка на ужас ме бодна по тила. Имах чувството, че по лявата ми буза са се полепили безброй дребни частици. Отворих уста, за да раздвижа кожата и тогава усещането за нещо лепкаво стана още по-силно. Такахаши не пускаше лявата ми ръка, затова аз боязливо докоснах мястото с дясната. И пак по дланта ми полепнаха малките влажни парченца. Опитах се да ги стрия, приличаха на трохи от гума за триене с тази разлика, че бяха много по-хлъзгави. Изтръпнах от ужас. Врявата наоколо внезапно стихна. Не, съзнание чак не загубих, но потресението ми в този миг бе неописуемо.