Масуджи Ибусе - Черен дъжд

В края на краищата, обзет от тревога и възбуда, Шигемацу викна на жена си:

— Ей, Шигеко, донеси ми, моля ти се, моя дневник. Нали го бе прибрала в сандъка. Решил съм да го покажа на посредницата. Хайде, давай го по-бързо! Шигеко бе в съседната стая и Шигемацу нямаше защо да й крещи чак толкова високо. Само след миг тя влезе при него с дневника.

— Аз, все едно, трябваше да го препиша рано или късно. Искат ми го за училищната библиотека, та се каня да им го подаря. Но преди това ще го покажа на оная жена — посредницата.

— Няма ли да й е достатъчен само дневникът на Ясуко? — неуверено попита Шигеко.

— Да, но моят ще бъде като един вид допълнение. Пък и нали ти казвам, че трябва да го препиша и копието да дам на училищната библиотека.

— Само си измисляш допълнителна работа.

— Нищо, свикнал съм. Не мога да седя със скръстени ръце. Пък и този дневник за бомбата е моето късче от историята, което се каня да оставя на поколенията.

Шигеко не рече нито дума повече, а Шигемацу с много доволен вид извади една нова тетрадка и се зае за работа.

„Дневник на атомната бомбардировка“, написан от Шигемацу Шидзума в една от стаите на квартирата му под наем в град Фуруичи, околия Аса, префектура Хирошима, през месец септември 1945 г.

6 август. Ясно е.

До вчерашния ден всяка божа сутрин един глас по радиото, станал ми вече до болка познат, обявяваше: „Внимание! Внимание! Ескадрон от осем бомбардировача «Б-29» прелита над морето в северна посока на сто и двадесет километра на юг от канала Кии.“ Тъй че, когато и тази сутрин съобщиха „Един самолет на противника лети на север“, никой не обърна внимание на това, защото от толкова дълго време насам го слушахме всеки ден, денем и нощем, сутрин и вечер. Сигналът за въздушна тревога не правеше впечатление вече на никого и ние бяхме започнали да го възприемаме като нещо от рода на сирените, които в миналото са оповестявали, че е дванадесет часът на обед.

Тръгнах на работа. На гара Йокогава трябваше да взема влака за Кабе. Оставаха само няколко минути до тръгването на влака. На контролата за билети стоеше един служител от гарата, когото познавах по физиономия. На перона не беше останала жива душа. Аз скочих в един от вагоните и точно тогава някой ми извика: „Добро утро, г-н Шидзума“. До мен на платформата стоеше собственичката на предачната фабрика г-жа Такахаши.

— Г-н Шидзума, извинете, че ви занимавам с делови въпроси именно сега и на това място — рече тя като в същото време оправяше един измъкнал се изпод шапката й непокорен кичур, — но вие трябва да поставите печата си на документите, които вчера ми изпратихте.

В този миг само на около три метра от готвещия се вече да потегли влак видях ослепително огнено кълбо и секунда след това потънах в черна непрогледна тъмнина. Наметалото, което сякаш бяха метнали на главата ми, се раздра от писъци на болка, от вопли на ужас. Отвред крещяха: „Отмести се! Дай път! По-полека! Пусни ме да сляза! Ох, ох!“ От вси страни се носеха вопли, стонове, проклятия. Тълпата ме избута през противоположната на перона врата на вагона и аз се строполих върху нещо меко, вероятно женско тяло. Други хора се стовариха върху мен. От двете ми страни грамадите от тела ставаха все по-високи. От гърдите ми се изтръгна болезнен вик. Той се сля с воплите на мъжа до мен, главата на който бе притисната плътно до моята. По някакво чудо успях все пак да се измъкна изпод затрупалите ме тела и с неимоверни усилия се изправих на крака. После започнах отчаяно да разбутвам хората около себе си и да си пробивам път. Накъде точно, нямах представа. Изведнъж гърбът ми се опря до нещо твърдо. Беше ръбът на перона. Почнах да се блъскам ожесточено с лакти и най-сетне се изкатерих горе.

Тук виковете на болка заглушаваха крясъците на ужас и ярост. Затворих очи и се оставих на тълпата да ме носи. Направих едва, две, три крачки напред и ето че отново нещо твърдо прегради пътя ми. Пред мен стърчеше стълб. Без изобщо да съзнавам какво правя, аз го сграбчих с две ръце. Човешкият поток ме блъскаше яростно, лашкаше ме ту надясно, ту наляво, мъчеше се да ме откъсне от стълба, но аз отчаяно се притисках до него. И всеки път, когато правех това, ръцете ми се оказваха почти премазани от тежестта на побеснялата тълпа. В старанията си да не бъда откъснат от стълба, аз притисках брадичката си толкова силно до него, че много скоро започнах да усещам болка, която разкъсваше раменете ми. Можех да се избавя от нея, ако отпуснех ръце от стълба и се оставех на човешката вълна, но всеки път, когато тя връхлиташе върху ми и се опитваше да ме помете след себе си, аз отново отчаяно се впивах в него със сетни сили. През цялото това време в главата ми се въртеше предположението, че върху нас са хвърлили отровна, заслепяваща очите бомба, която бе паднала върху самия влак.