Масуджи Ибусе - Черен дъжд

— Ами нали точно това ви казах, бе. Че добре си живеете, кат си ловите риба.

— Ах, ти проклета вещице! — изрева Шокичи. Опита се да се изправи, но сакатият му крак му попречи. Краката му висяха надолу по стръмния бряг и затова не можа бързо да скочи. И за да не се подхлъзне, той трябваше да се спусне бавно надолу и едва тогава да се изправи неуверено. През това време обаче жената бе вече поела по пътечката над брега. Сега, сякаш нарочно, празната кошница висеше само на едното й рамо и подскачаше предизвикателно при всяка нейна стъпка.

— Да си чувал друг път такива глупости? — изрева Шокичи, без да изпуска от поглед отдалечаващата се фигура на жената. — Полудявам от яд!

Той действително беше толкова развълнуван, че без да си дава сметка какво прави, тресеше яростно въдицата във водата.

— Всички в това семейство Икемото са забравили напълно, че над Хирошима и Нагасаки бяха пуснати атомни бомби. Всеки вече е забравил! Забравили са в какъв ад попаднахме ние тогава! Да вървят по дяволите тия техни протестни кампании против атомното оръжие! Става ми лошо вече от техните викове и крясъци и тем подобни!

— Стига, Шокичи, не говори така. По-добре гледай въдицата си. Я виж, че рибата кълве.

И наистина плувката на въдицата, която допреди малко той ожесточено тресеше във водата, рязко потъна надолу. Шокичи вдигна пръта, дръпна рязко и извади от водата една едра каракуда. Кукичката се бе забила дълбоко в гърлото й. Този неочаквано удачен улов бързо потуши гнева му и Шокичи продължи спокойно да лови риба чак до края на деня. Привечер в кофата му имаше близо четири килограма риба. И все пак той и Шигемацу решиха да не ходят известно време на езерото.

Третият приятел, Асаджиро, бе попаднал в Хирошима в качеството си на член на отряд за доброволна служба на родината. Симптомите на болестта му бяха същите като на Шигемацу. Щом се заемеше да вози малко по-тежка количка или се хвърляше да работи усилено на полето, на главата му в корените на косата веднага избиваха ситни като обрив мехурчета. Мехурчетата обаче засъхваха, когато Асаджиро започнеше да приема силна и калорична храна, да ходи по-често за риба и да почива. Асаджиро не спазваше съветите за хранене, които му даваше участъковият лекар, а ядеше само храна, препоръчана му от негов познат — лечител. Онзи, чиято практика бе да лекува болните с изгаряне, го бе научил да се храни редовно по три пъти на ден, като на всяко хранене непременно изяжда по две панички супа от бобена паста с парченца изсушена ряпа и изпива по едно сурово яйце. Освен това, поне един път дневно, Асаджиро ядеше чесън и всяка седмица ходеше на сеанси при своя лечител. По стените в хамбара на Асаджиро имаше накачени връзки изсушена ряпа.

Асаджиро обичаше да лови риба още от дете. Той дори си бе направил едно специално приспособление от бамбукови тръбички за ловене на змиорки. Вечерта, преди да хвърлят атомната бомба над Хирошима, той се измъкнал от мястото, където лагерувал отрядът му (като член на доброволния трудов отряд имал право да се движи спокойно из града), спуснал се до реката и в западната част на моста Сумийоши заложил бамбуковото си приспособление. Когато на другата сутрин неговият отряд започнал работа, далечни експлозии разтърсили околността. Асаджиро и приятелят му Шокичи потърсили убежище под моста и се мушнали в една завързана там лодка с навес. Точно имало прилив и реката била около два метра дълбока. Почти веднага сирените известили отбой. Асаджиро се измъкнал бързо от лодката, извадил бамбуковото си приспособление от водата и се мушнал отново под навеса, за да изсипе, незабелязван от никого, уловените змиорки. Шокичи също го последвал.

Навесът на лодката бил от парче старо корабно платнище, цялото в петна. Платнището било боядисано в отровно жълт цвят. Приспособлението за ловене на змиорки представлявало бамбукова тръба, дълга около два метра. То работело на специален принцип, измислен от самия Асаджиро.

И така, бамбуковата тръба била, разбира се, мокра и Асаджиро започнал да я бърше внимателно със суха памучна кърпа. В този миг внезапно блеснала ослепителна синкавобяла мълния и само секунди след това се раздал ужасен трясък. Лодката се завъртяла в кръг, като на ос, и носът й се забил в привързаната близо до нея лодка. Двамата приятели паднали с главата надолу и Шокичи ударил лошо глезена си в борда й.

Когато дошли по-късно на себе си, Асаджиро и Шокичи видели, че цялата оная част от бамбуковата тръба, която стърчала извън борда, била обгорена до черно от мълнията, а останалата й част била запазила естествения зелен цвят на бамбука. Те обърнали тръбата надолу и от нея потекла гореща вода. Почернели били носът, кърмата и бордът на лодката и само желязната корабна верига останала непокътната. Жълтият навес също не изгорял. Изглежда, неговият цвят отблъсквал светлината. Тъкмо той спасил и живота им. Те избягнали обгарянията, но не могли да се спасят от последствията на бомбата. При падането Шокичи счупил глезена на единия си крак и останал завинаги куц. За всичко това те подробно разказаха на Шигемацу, когато той се върна в Кобатаке.