Масуджи Ибусе - Черен дъжд

— Ей, Номура, не е ли отлив сега, а?

Г-н Ноджима бе измъкнал от водата една дъска и внимателно я разглеждаше. Тя бе широка около осем и дълга около петнадесет сантиметра. Ноджима я въртеше в ръцете си и лицето му ставаше все по-мрачно. Рекох и аз да видя какво е туй нещо и се приближих, но щом го зърнах, инстинктивно отвърнах очи. Това бе дъска от пода в коридора на нечия къща. Тя бе цялата обгоряла и съвсем черна и само на едно, останало по-светло местенце на нея, се мъдреше картинка на планината Фуджи с платноходка и пинии в подножието. Най-напред ми се видя чудно, че на дъска от под може да има изобщо нещо нарисувано, но изведнъж страшна мисъл ме разтърси. Не някой друг, а онова чудовищно огнено кълбо, избухнало над Хирошима, бе отпечатало върху дъската картинка, нарисувана на матовото стъкло на входната врата. А мощната взривна вълна пък я бе захвърлила чак в реката.

Г-н Ноджима замахна яростно и запрати дъската във водата.

Не след дълго нашата лодка доплува до десния бряг на река Кьобашигава, току под моста Миюки. Цялата река от другата страна на моста бе обгърната в черен пушек. Не можеше да се разбере какво става около сградата на градския съвет, макар да се виждаха пламъците на пожари от всички страни. Беше тъмно като нощ. Районът „Сенда-мачи“ бе явно все още незасегнат, но щом се изкатерихме на брега, там ни посрещна кордон от военни полицаи, които не пускаха никого да мине. Г-жа Дой се хвърли върху един от полицаите и закрещя силно:

— Ние сме оттук, от „Сенда-мачи“. Трябва да ни пуснете! Вкъщи са децата ни, чувате ли. Аз ще мина! На всяка цена ще мина! — Но всичко бе напразно. Полицаите само клатеха глава и строго отвръщаха:

— Забранено е! Не може! Тук е забранена зона!

Сякаш уплашен от това предупреждение, г-н Ноджима се отдръпна настрани от кордона. После тръгна бавно и тихо пророни:

— Вървете всички след мен. Дайте да опитаме с мъдростта или хитростта, ако щете, на древните. И да постъпим така, както е постъпил Ошио Хейхачиро 6. Тръгвайте подире ми!

Той бързо се мушна в една от съседните къщи, мина по покрития с пръстен под коридор и излезе откъм черния вход. Оттам той влезе в къщата насреща, мина и през нея и излезе на широка безлюдна улица. Ние мълчаливо го следвахме. Всички къщи се бяха наклонили на една страна, на места мазилката бе изпопадала от стените. Но в нито една от къщите нямаше жива душа.

— Какъв ужас! — възкликна разтреперана г-жа Мияджи.

И аз бях примряла от страх. Какво ли щеше да стане, ако в някоя от къщите, през които минахме, имаше хора? За какви ли щяха да ни вземат? Но за щастие навред бе безлюдно. Хората, изглежда, се бяха уплашили, че всеки момент районът може да потъне в пламъци, и затова всички бяха побягнали. Но трябва да си призная, че по-страшно ми беше, когато излизахме от всяка поредна къща, отколкото, когато влизахме в следващата.

Шигемацу преписа дотук дневника на племенницата си и реши да помоли жена си да продължи да преписва по-нататък. Тя имаше много по-хубав почерк от неговия, а освен това преди три дена заедно с Шокичи и още един техен приятел от селото — Асаджиро — бяха започнали да отглеждат пъстърва. И сега Шигемацу просто изгаряше от нетърпение по-скоро да отиде и да види какво става с рибите. Нямаше защо да тича час по час до езерото, но не го сдържаше да седи на едно място. По-предния ден бе ходил дотам два пъти, а предишния, макар че валеше дъжд, три пъти.

Вечерта на масата Ясуко бе рекла съчувствено:

— Чичо, ти ходиш при рибите си, сякаш си длъжен да застъпваш на почетен караул. Тая работа май не е чак толкова забавна, колкото изглежда отстрани.

Но тя грешеше. Да се грижи за рибите бе за Шигемацу такова удоволствие, което никой от околните не бе в състояние да проумее. То можеше да се сравни само с удоволствието да седиш на брега и да чакаш рибата да клъвне въдичката ти.

Преди да излезе, Шигемацу викна на жена си:

— Ей, Шигеко, аз отивам да застъпя на своя „почетен караул“. А ти продължи, моля ти се, да преписваш дневника на Ясуко. Само че пиши простичко, а не с твоите там калиграфски заврънкулки. Те са много едни такива непрактични. Посредничката изобщо няма да може да ти разбере.

И той тръгна към къщата на Шокичи, която се намираше зад хълма. Там, в езерцето, до нея тримата приятели бяха пуснали малки пъстърви. Бяха решили да ги хранят цяло лято с оризови трици и бубени какавиди, а когато рибките поотраснат, да ги пуснат в голямото езеро Агияма.