Масуджи Ибусе - Черен дъжд

И докато ние, гостите, разберем какво става, старецът изскочи навън и почти веднага се върна с малка кошничка, в която носеше десет праскови. Обясни ни, че прасковите са от сорт „Окубо“. Те наистина бяха все още доста зелени, но г-жа Ноджима ги обели и ние с удоволствие ги изядохме.

Изобщо и г-н Ноджима, и неговата съпруга са били винаги много мили, внимателни и всеотдайни към всички живущи в нашия квартал. Носеше се слух, че г-н Ноджима от дълги години е близък приятел на професор Мацумото, за когото пък се говореше, че е „ляв“. Затова колкото по-жестока ставаше войната, толкова повече се стараеше Ноджима да бъде вежлив и внимателен с хората, за да не събуди подозренията на властите. А професор Мацумото бе завършил университет в Америка и до започването на войната си бе кореспондирал активно със свои приятели американци. По тази причина на няколко пъти го бяха викали на разпит във военната полиция. Ето защо той с цената на всичко се мъчеше да поддържа най-добри отношения и с градските власти, и със служителите на префектуралното управление, и с членовете на трудовите отряди. При въздушна тревога професорът пръв изхвръкваше от къщи, хукваше по улиците и викаше с пълен глас: „Тревога, тревога!“ Хората разправяха, че той и вкъщи никога не събувал ботушите си и че дори бил предложил услугите си да взема участие в обучението на жените от квартала на бой с бамбукови пики. Много трогателно е наистина, когато един такъв голям и уважаван учен е толкова мил и великодушен с хората! Веднъж по негов адрес чичо бе казал:

— Светът май съвсем се е объркал, щом дори човек като професор Мацумото любезничи с властите. Но нали има поговорка, че „и най-елегантната яхта се оказва понякога натоварена догоре с ряпа“, макар, разбира се, тази мисъл да не е съвсем подходяща за случая. Има и друг случай, историята на пълководеца Ямамото Кансуке 4, който в един определен период от живота си е бил принуден например да отглежда цветя. Не, това също е нещо друго. Не е и ренегат. Той просто е обладан от мания за преследване, от непрекъснат страх да не бъде обвинен, че е шпионин. В едно обаче съм абсолютно убеден — в живота на всеки човек идва момент, когато той трябва да постъпи по мъжки и щом това време наистина дойде, всеки е длъжен да го посрещне с открито чело.

Г-н Мацумото можеше да се евакуира веднага, щом пожелаеше да стори това, но пак заради този свой страх, че ще го изкарат шпионин, той се задържаше в града и с всички сили се мъчеше да угоди на целия свят. Макар и да допусках, че такива са мотивите на поведението и на г-н Ноджима, струваше ми се все пак не особено почтено от наша страна да се възползваме от това и да го принуждаваме да ни разкарва насам-натам с камион, а на всичкото отгоре и да го ангажираме да пази вещите ни. Още повече че преди войната моите дрехи и дипломата ми едва ли биха били за г-н Ноджима нещо повече от ненужен боклук.

Родителите на г-жа Ноджима бяха очевидно заможни хора. Щом къщата им бе толкова голяма и богата, колко ли акра или може би десетки акра земя имаха тия хора, чудех се аз, докато съзерцавах групата камъни до оградата. Точно тогава се разнесе вой на сирена, известяваща отбой. Погледнах часовника си. Беше точно осем часът. Всеки ден по това време над Хирошима прелиташе американски самолет за метеорологически изследвания, без, разбира се, да пуска бомби. Затова никой не обърна особено внимание на рева в ранното утринно небе. Четири-пет съседски дечица бяха влезли в двора и се въртяха около камиона, катереха се по каросерията, люлееха се на капаците. Бащата на г-жа Ноджима пожела да ни устрои чайна церемония и донесе в гостната необходимите за това принадлежности. Аз не владеех добре етикета на церемонията, пък и нали бях най-младата сред присъствуващите, та затова седнах най-отзад. В стаята беше приятно прохладно. Бащата на г-жа Ноджима вдигна бавно капачето на чайника, в който водата вече кипеше. И точно в този миг вън изведнъж блесна ослепителна синкавобяла светлина, едно огнено кълбо, което като мълния прелетя от изток на запад, т.е. от Хирошима към планинските хълмове зад Фуруе. И почти едновременно със светлината се разнесе чудовищен тътен. „Я, премина нещо като огън“ — тихо възкликна старецът. Ние скочихме на крака, излетяхме ужасени навън и мигом се изпокрихме кой зад камък, кой зад дърво. Децата бяха наскачали от камиона и така стремглаво тичаха към портата, сякаш някой ги бе подгонил. Едно от тях бе паднало на земята, но успя как да е да стъпи на крака и се затича, куцукайки след останалите. Дойде ми наум, че вероятно от камиона на земята го бе свалила мощната въздушна вълна.