Масуджи Ибусе - Черен дъжд

— Скривалището е зад къщата — рече г-н Ноджима, но никой от нас, дори и той самият, не помръдна от мястото си. В далечината над Хирошима се издигаше огромен стълб черен дим. Виждаше се съвсем ясно над бялата глинена стена, която опасваше двора на къщата. Приличаше на дим от изригнал вулкан или на страхотен градоносен облак с ясно очертани краища. Във всеки случай едно бе ясно — това в никакъв случай не бе обикновен дим. Коленете ми трепереха толкова силно, че трябваше да ги притисна до един камък. Изпод него бе подало главица малко бяло цвете.

— Пуснаха някаква необикновена бомба — раздаде се гласът на г-н Наджима, който се бе прислонил зад една голяма скала.

— Може би вече няма опасност? — обади се тихо и г-жа Ноджима. Лека-полека ние боязливо се измъкнахме от прикритията си. Приличахме на речни раци. Най-сетне се събрахме на едно място, после хукнахме към портата и отправихме очи към Хирошима. Стълбът черен дим се издигаше бързо нагоре, а там, високо в небето, се разстилаше на всички страни. Спомних си една снимка на горящи нефтени танкери в Сингапур. Тя бе направена веднага след окупацията на града от японската армия. Запечатаното на нея зрелище бе толкова ужасяващо, че ме бе накарало да си задам въпроса, оправдани ли са всъщност действията на нашите военни сили.

Димът се издигаше все по-високо и по-високо, стелеше се нашироко в небето и придобиваше формата на огромен страшен чадър. Бомбардировачите „Б-29“ вероятно са пуснали някаква много мощна запалителна бомба, помислих си аз. Останалите жени обаче се присъединиха единодушно към предположението на г-н Ноджима за някакво „ново оръжие“. Една къща със сламен покрив, точно там, в подножието на хълма, бе рухнала. Керемидите от покривите на много други наоколо бяха почти напълно изпопадали.

Г-н Ноджима и неговият тъст започнаха тихичко да си шепнат. После двамата се уединиха до кладенеца и продължиха известно време да си шушукат. След малко г-н Ноджима се върна при нас и решително заяви:

— Сигурно се тревожите за близките си. Ако искате, мога веднага да ви върна обратно в града. Жена ми е толкова изплашена, че иска незабавно да тръгва.

Аз погледнах чудовищния облак в далечината над града и съмнение, примесено с ужас, изпълни душата ми. Можехме ли да се върнем там под тази дяволска сянка? Нямаше ли това да е прекалено рисковано? Всички останали жени обаче завикаха в един глас: „Ах, много ви молим!“, „Колко сме ви благодарни!“, „Разчитаме на вас, г-н Ноджима!“ Така решихме да потеглим на часа. Сбогувахме се с нашите любезни домакини и точно тогава съзрях капачето на чайника. То се бе търкулнало чак до камъните под верандата.

Майката на г-жа Ноджима раздаде на всеки от нас оризови топки, увити в кора от бамбук, усмихна се и рече:

— Това, разбира се, не са просените питки на Момотаро, които той носел на път за Дяволския остров. 5

После тя нареди на стария слуга да хвърли в каросерията на камиона няколко мокри рогозки. Можеха да ни потрябват в случай на пожар.

Потеглихме в девет часа. Когато излязохме на централното шосе, отново видяхме черните облаци над Хирошима. Откъм града се разнасяше мощен гръмотевичен тътен. Срещу нас по пътя летеше бясно един човек на колело. Г-н Ноджима спря, слезе и двамата с мъжа започнаха нещо да си шушукат. Нашият сигурно разпитваше какъв е пътят нататък, но понеже не искаше излишно да ни тревожи, нищо не ни каза.

На едно място, където шосето се пресичаше с още две, г-н Ноджима обърна назад и ние потеглихме натам, откъдето току-що бяхме дошли. На морския бряг, близо до градчето Миядзу, Ноджима нае у един рибар, вероятно стар негов познат, голяма платноходка и му остави в замяна камиона си. Изглежда, че рибарят бе черноборсаджия. Платноходката му, за която той рече, че е два тона и половина, беше малко по-голяма от обикновена рибарска лодка, но лицето и мощната фигура на тоя човек внушаваха някакво особено доверие. Пък и нашият г-н Ноджима си го биваше. Ами че нали той дори лодка успя да ни намери! Той наистина бе човек, на когото можеш напълно да разчиташ.

Жените се бяха сякаш споразумели и нито една от тях не поглеждаше по посока на града. Аз също се боях да погледна натам и затова държах очите си обърнати към островите Ниношима и Етаджима. Г-н Ноджима бе хванал в ръце пръта на голяма рибарска мрежа и от време на време току се навеждаше през борда на лодката и вадеше с мрежата какви ли не боклуци от водата. Той сякаш на всяка цена държеше да разбере какво точно влачи течението от Хирошима насам. Внезапно той се обърна към кормчията и високо извика: