Масуджи Ибусе - Черен дъжд

След войната в селото имаше повече от десет души болни от лъчева болест. Оживели бяха обаче само трима, засегнати в по-лека форма. Един от тях бе Шигемацу. Тримата се бяха спасили от смъртта само благодарение на силната храна и добрата почивка. Те, естествено, не можеха да си позволят лукса да се търкалят по цял ден в леглото. Лекарят ги съветваше да работят някаква по-лека работа и повече да се разхождат. Но можеше ли един съвсем здрав на пръв поглед мъж да се разхожда безцелно по селските улици? Още повече глава на семейство. Да тръгне някой „на разходка“ бе тук нещо нечувано. Нещо съвършено абсурдно от гледна точка на традиционните нрави на тукашните хора.

Оставаше риболовът. И докторът от местната клиника, пък и специалистът по сърдечни болести във Фучу твърдяха, че за леките случаи на болни от лъчева болест риболовът е особено подходяща терапия от психологическа гледна точка, а и от гледна точка на това, че рибата е допълнителен източник на мазнини в храната. Да ловиш риба с лодка е малко рисковано, защото си изложен на опасността да се простудиш. Но да седиш на брега на езерото с въдица в ръка е най-идеалният начин да убиеш с един куршум два заека. Защото докато ловиш риба, мисълта ти напълно се изключва и мозъчните клетки отдъхват като при дълбок здравословен сън.

Но въпреки това при вида на някой здравеняк, който най-безметежно си лови риба, потъналите до гуша в работа селяни все пак се дразнеха, в душите им се събуждаха лоши чувства. По тоя повод веднъж дори Шигемацу и Шокичи си бяха изпатили.

Това стана кажи-речи през най-тежкото време на годината, когато хората бяха до гуша затънали в работа. Всички жънеха житото и засяваха ориза на полето. Точно тогава обаче рибата най-добре кълвеше и беше особено подходящо за риболов време. Отминал бе и сезонът на дъждовете и небето сияеше ярко и чисто. Шигемацу и Шокичи бяха приседнали с въдиците си на брега на езерото Агияма, когато им подвикна снахата на Икемото:

— Какво чудно време, нали?

Това — хайде, иди-дойди, но жената се спря и с някаква особена нотка в гласа продължи:

— Риба значи си ловите. Някои добре си живеят, гледам, докато други се претрепват от работа.

Жената бе забулила главата си с бяла памучна кърпа, а на гърба си бе преметнала празна бамбукова кошница.

— Какво, какво? — рече Шокичи, без да откъсва поглед от плувката на въдицата си във водата. — А-а, ти си от Икемото. Какво точно искаше да кажеш с тия думи, а?

Селянката щеше да направи много добре, ако си беше тръгнала по пътя, но тя не само че не го направи, ами дори взе, че се спусна надолу по брега към тях.

— Кажи де, какво искаш да кажеш с това, че някои хора „добре си живеят“ — продължи кроткият и обикновено толкова мил с хората Шокичи. — Ако нас имаш предвид, знай, че си сбъркала адреса. Съвсем си го сбъркала, разбра ли. Не можа ли нещо друго да измислиш да кажеш?

Краят на въдицата на Шокичи трепереше. Сякаш и на нея се бе предало негодуванието му.

— Я слушай ти, жено — продължи отново той. — Ние двамата сме болни от лъчева болест и ловим риба само защото лекарят ни е препоръчал да правим това… Значи искаш да кажеш, че добре си живеем, защото сме болни, така ли? Но достатъчно е хора като нас да се захванат с по-тежка работа и крайниците им започват да гният направо, както са си на тях. Проклетата болест веднага излиза наяве.

— А-а, така ли беше. Само че вие май искате да се възползвате от факта, че на времето сте попаднали под бомбата, а?

— Какво-о-о? Я си затваряй устата. Намерила с какво да се шегува, гледай я ти! Забрави ли как дойде да ме навестиш вкъщи, когато ме докараха от Хирошима. Забрави ли какви крокодилски сълзи лееше и все повтаряше, че съм бил „скъпоценна жертва“.

— Е, да, де! Но това беше още преди да е свършила войната. Тогава, в онези далечни дни, всички разправяха такива неща. За какво се препираме сега? Да не искаш непременно да се скараме? — Сега й беше времето да си тръгне, но жената не искаше да напусне бойното поле и като една упорита вдовица се мъчеше на всяка цена да наложи своята воля. — Пък и теб, Шокичи, също си те бива — продължи тя. — Как можеш да ме питаш дали съм забравила, че съм дошла да те навестя. Срамота е да говориш така! Нима е прилично да упрекваш хората заради доброто, което са ти сторили, а?

— Добро ли? Какво добро? Ти да не си мислиш, че като са ви дали да отговаряте за шлюза, та това езеро си е ваше? Бъркаш много, жено. Всеки член на иригационния комитет може да си лови тук риба, когато си пожелае, разбра ли?