Масуджи Ибусе - Черен дъжд

— А ти колко преписа, докато ме нямаше?

— Ами там е работата, че стигнах до мястото, дето тя разказва за черния дъжд, и спрях. Не можех да продължа, преди да съм се посъветвала с теб, разбираш ли?

— Ах, да, дъждът… Излиза, че ти не си преписала нито ред, така ли?

Шигеко кимна мълчаливо. Съвсем ненадейно спомените от деня, в който падна бомбата, нахлуха с такава сила в съзнанието на Шигемацу, че той едва не започна да стене под тяхната тежест.

На масата в стаята лежаха дневникът на Ясуко и една дебела тетрадка, тази, в която той го преписваше. Шигемацу я прелисти и се убеди, че той самият не бе преписал и една пета от онова, което си бе поставил за цел.

— Да вървят по дяволите и черният дъжд — измърмори той, — и тези, които могат да си въобразят бог знае какво, и изобщо целият тоя страх, какво ще си помислят хората!

Шигемацу поръмжа така още малко, после отново се зачете в дневника на племенницата си.

… Отначало имах чувството, че се бе вече свечерило и едва когато се прибрах вкъщи, разбрах, че изглеждаше толкова тъмно, защото по цялото небе се стелеха гъсти облаци черен дим. Леля и чичо тъкмо се канеха да тръгват да ме търсят. Бомбардировката беше заварила чичо на гара Йокогава. Той имаше рана на лявата буза. Къщата ни се бе наклонила на една страна, но леля бе останала невредима. Аз дори и не знаех, че кожата ми е цялата в петна, сякаш бях опръскана с кал. Чичо ми обърна внимание на това. Бялата ми блузка бе изцапана по същия начин и на местата, където бяха капнали петънцата, платът се бе пробил. Погледнах се в огледалото. Изцапано бе и цялото ми лице. Без оная част само, която е била прикрита от ватирания капишон. Внезапно аз си спомних, че точно когато се бяхме вече настанили в наетата от г-н Ноджима лодка, над нас се изсипа проливен черен дъжд. Може би беше около десет часът. Черни буреносни облаци лазеха откъм града към нас и най-неочаквано от тях рукна дъжд на дебели като моливи струи. Както ненадейно започна, така ненадейно и спря. Стана толкова студено, че почувствувах, че започвам да треперя, макар и да беше посред лято. Трябва да бях изпаднала в някакво особено шоково състояние. Струваше ми се даже, че дъждът бе сякаш валял още докато пътувахме с камиона. И защо така внезапно престана? Този проклет черен порой! А порой ли бе всъщност това? Може би просто някакво привидение?…

Измих ръцете си на кладенеца, но колкото и да търках със сапун петната, те не се измиваха. Бяха станали просто част от кожата ми. Много странно наистина. Показах ги на чичо Шигемацу и той рече:

— Това пък да не са капчици нефт от нефтената бомба? Дали бомбата не е била нефтена, а? — После той разгледа внимателно и лицето ми и добави: — Или пък капчици отровен газ, нещо от рода на калта, само че по-лепкаво. Не, това не е отровен газ, а частички барут от взривен от враговете секретен склад. Някаква шпионска машинация например. По време на взрива бях на гара Йокогава, после дълго вървях по линията на влака, но което си е истина, черен дъжд не видях. Предполагам все пак, че това по теб са капчици нефт.

Ами ако е отровен газ, помислих си с ужас аз, тогава с мен е свършено. И изведнъж от тази мисъл ми стана много мъчно. На няколко пъти ходех до кладенеца да се мия, но петната от дяволския черен дъжд все не излизаха. Ако от полепналото по кожата ми вещество направеха боя, тя може би нямаше да има равна на себе си.

На това място дневникът на Ясуко от 9 август свършваше. Шигемацу си даваше сметка, че жена му бе съвсем права, по-добре щеше да бъде, ако пропуснеха тази част от дневника на момичето. Но ако изпратеха копието в този му вид, посредничката можеше да пожелае да види оригинала. И тогава какво? Но както и да е, в този точно момент Шигемацу нямаше желание да мисли за тези неща. Все пак той отново си даде сметка, че в осем и нещо часа на 6 август, когато бомбата падна над града, Ясуко е трябвало да се намира на около повече от десет километра от епицентъра на взрива. Той самият се намираше тогава на гара Йокогава, или само на два километра от епицентъра. Е, бузата му бе изгорена, но въпреки всичко все пак бе останал жив, нали? Той дори бе чувал, че хора, които са били в същия район, но са успели да се измъкнат без изгаряния по тялото, сега водеха най-нормален семеен живот. Дали пък нямаше да е по-добре, ако вземеше и изпратеше на посредничката и своите собствени записки от съдбовния ден. Може би така тя най-добре би проумяла разликата. Каквото и да се случеше, този път Ясуко на всяка цена трябваше да се сгоди. Шигемацу не биваше да разреши работата отново да пропадне. Още повече че напоследък Ясуко се бе много разхубавила. В очите й имаше някакъв нов, почти неестествен блясък. Изглеждаше особено свежа и млада. Макар и да се стараеше да не го показва, тя полагаше старателни грижи за външността си и това го караше да се изпълва с отчаяна решимост да не допусне в никакъв случай племенницата му да остане разочарована. Момичето явно гледаше с ентусиазъм на това предложение за брак.