Масуджи Ибусе - Черен дъжд

Най-сетне наоколо се възцари тишина. Бавно и със страх аз се осмелих да отворя очи. Всичко, докъдето ми стигаше погледът, бе потънало в ръждив пушек, а от небето се сипеше бял и ситен като пудра прах. На перона нямаше жива душа. Само допреди миг тук цареше такава неописуема врява, а сега не се мяркаше нито един служител на гарата дори. Може би все пак доста дълго време съм стоял притиснат до стълба със затворени очи, помислих си аз.

Над главата ми висяха разкъсани електрически жици. Дигнах от земята една дъска, свързах краищата на две жици, но искра не изскочи. Това обаче съвсем не ме успокои, затова взех да си проправям път, като внимателно избутвах с дъската препречилите се пред мен жици. Стигнах до оградата от стари траверси, прескочих я как да е и се измъкнах на улицата пред гарата. Пред очите ми се разкри нещо ужасно — всички къщи наоколо бяха напълно сринати и докъдето ми стигаше погледът, се виждаха само планини от керемиди. Изведнъж съвсем наблизо видях едно момиче. Долната половина на тялото му бе погребана сред страшните развалини, но момичето, по-скоро девойката, грабеше попадналите под ръцете й керемиди и яростно ги хвърляше настрани, като не преставаше да издава висок пронизителен писък. Може би се опитваше да извика за помощ, но от устата й излизаше само някакъв непонятен животински вой. Един старец, с лице като на европеец, направи опит да се приближи до побеснялото същество и му извика:

— Ей, момиче, защо не се измъкнеш оттам? И да иска човек, не може да дойде да ти помогне. Хайде, престани да хвърляш.

Старецът направи няколко крачки към девойката, но тя започна да го замеря с керемиди и той бе принуден да побегне бързо. Долната половина на момичето бе вероятно притисната от греда или от нещо подобно. Но много странно ми се стори това, че то така свободно движеше тялото си от кръста нагоре. Керемидите във всеки случай летяха доста надалече. И за да му е по-удобно да ги хвърля, момичето разбиваше по-големите парчета на по-малки и ги мяташе ли, мяташе на всички страни…

Когато в три часа след обяд Шигемацу слезе в кухнята да пие чай, в боровата горичка в подножието на хълма пролетните цикади изпълняваха своя първи за годината концерт. Шигеко приготвяше закуска.

— Слушай, Шигемацу — подхвана тя, — искам да ти кажа нещо за твоя дневник. Нали рече преди време, че се каниш да подариш копие от него на училищната библиотека. За бъдещите поколения.

— Да, помоли ме директорът. Дневникът ми е, така да се каже, исторически документ.

— Исках по този повод да ти кажа, че с времето мастилото избледнява. Затова ми се струва, че е по-добре да го преписваш с туш, вместо с мастило.

— Е, чак пък толкоз ли избледнява? Не ми се вярва да е така.

— Но аз видях едно написано с мастило писмо от 1870 г. То така е избледняло, че едва се чете. Писмото е адресирано до дядо ти и е писано от някакъв човек от Токио.

— Кога, казваш, си го видяла?

— Трябва да има вече двадесет години оттогава. На следващия ден, след като влязох като булка в тая къща. Майка ти ме заведе горе, в килера, и ми го показа. Било е значи на втори юли по стария календар, много добре си спомням датата. Сватбата ни беше на първи юли.

— Нека тогава да видим наистина ли мастилото избледнява. Дай да се качим горе и да ми покажеш писмото.

Шигемацу съвсем забрави за закуската си, взе едно джобно фенерче и двамата с Шигеко се отправиха към килера.

Килерът на тяхната къща бе разделен на горна и долна част. Подът в долната част бе пръстен, там имаше склад за ориз с яки дървени врати. Преди да бъде направено преразпределение на земята, този склад бе винаги натъпкан догоре с оризови бали. В по-плодородни години не стигаше понякога дори и складът.

Втората горна половина на килера бе с подови дъски от червен бор, но целите проядени вече от червеи. В стените имаше вградени скринове, в чекмеджетата на които се пазеха копия от калиграфски шедьоври и какво ли още не. В тази част на килера се намираха украсени с фамилни гербове сандъци, в които прабабата на Шигемацу бе донесла на времето своя чеиз. Между другото, в тях се пазеха всевъзможни документи и дори един меморандум, скъпа реликва на дома. За вещите в килера преди се бе грижила винаги майката на Шигемацу, после това задължение се прехвърли върху Шигеко, така че Шигемацу нямаше абсолютно никаква грижа за нищо тук.

— Писмото е прибрано в една кутия ето в този сандък. Твоят прадядо го е считал за особена ценност. Шигеко отвори капака на сандъка и под светлината на джобно фенерче измъкна голяма купчина хартии. После развърза панделката и измежду разните писма от местната управа, документи и удостоверения за членство в Националния червен кръст, най-сетне откри въпросното писмо. То бе написано от някой си г-н Ичики от района Суругадай в Токио и чрез г-н Сонода живущ в Учиямашита, провинция Бидзен, бе препратено на прадядото на Шигемацу.