Масуджи Ибусе - Черен дъжд

Спомних си изведнъж съдържанието на пропагандните листовки, пуснати от вражески самолет в началото или може би в средата на миналия месец. Аз самият не бях всъщност ги виждал, но за тях ми бе разправял старият Тоширо, главният техник от консервната фабрика в Уджина. Ясуко също бе чувала за листовките. В тях пишело: „Скоро ще дойдем с малък подарък за жителите на Хирошима.“

— Станало е нещо ужасно — едвам събрах сили да кажа аз. — Нещо ужасно и затова ние трябва да запазим спокойствие, г-жа Такахаши. Трябва да мислим, преди да предприемем каквото и да било. Да, това е вече прекалено.

— Всичко можеше да се очаква, но не и това. Не знам бомба ли е, що ли, но всичко си има граници. Това е вече прекалено!

— Погледнете, г-жа Такахаши, лицето и главата ви са покрити целите с прах, сякаш сте с пепелява перука.

Такахаши най-после пусна ръката ми и започна да изтърсва праха от косата си. Той се посипа по лицето и раменете й. Тя завъртя глава и се опита да го издуха най-напред от лявото, след това и от дясното си рамо. По-лесно се оказа да го издухва човек, отколкото да го изтупва с ръце. После Такахаши се наведе напред, като продължаваше все така яростно да тръска глава и да духа. Аз се опитах да махна праха и от своята коса. Дигна се такъв пушек, сякаш бях залял с вода тлеещите въглени в жаравата.

— Не ми харесва тая работа — рекох. — Стига сте се занимавали, ами да идем да намерим вода и да се измием като хората. Хубаво да се измием.

Такахаши се съгласи с мен, но да се намери вода се оказа не чак толкова просто. Всички къщи наоколо бяха сринати до основи и варелите с вода против евентуални пожари бяха погребани под развалините. Върнахме се назад при чешмата, от крана на която бе потекла вряла вода. Но от него не течеше вече никаква, нито вряла, нито студена. Едва сега разбрахме, че водата в крана идваше от един варел, поставен до вратата на магазинчето. Той бе покачен на една леко вдигната над земята циментова площадка. Самото магазинче пък вече не съществуваше. Тълпата на улицата бе пооредяла, позатихнали бяха и стоновете и виковете на ранените. Болшинството от хората вървяха по посока на парка Митаки и железопътния мост Санджо, затова и ние поехме натам. По релсите се точеше безконечна верига от бежанци. Като мравки са, помислих си аз, или като поклонниците, които в стари времена са обикаляли храмовете в Кумано. Отдалече хълмът сред парка приличаше на торта, върху която гъмжат милиарди мравки.

Пътьом минахме покрай началното училище Йокогава. Там, в единия ъгъл на двора му, забелязахме варел за вода. Г-жа Такахаши, която първа го видя, се хвърли тичешком към него. Аз също понечих да се затичам, но мускулите на лицето ми се разтърсиха и това ме накара да си спомня не съвсем безболезнено за раната на лявата ми буза. Принудих се да запазя спокойствие и да тръгна бавно към варела.

Тъкмо се канех да си сваля очилата, за да си измия лицето и изведнъж разбрах, че тях просто ги няма. Нямаше я и шапката ми.

— Загубил съм очилата и шапката си — обърнах се аз към Такахаши.

В този момент тя докосна с ръка рамото си, после я плъзна леко до хълбока и едва чуто пророни:

— А на мен пък ми няма чантата. В нея имаше три хиляди йени, спестовна книжка и личният ми печат.

— Тогава да се върнем и да я потърсим. Загубили сте я сигурно на гара Йокогава, когато избухна огненото кълбо. Три хиляди йени са огромна сума!

Така или иначе, двамата решихме най-напред да се измием. До варела бе оставена една кофа. Ние я напълнихме с вода и започнахме да си поливаме един на друг главите.

— Не бива да търкате раната, г-н Шидзума!

Такахаши нямаше защо да ме предупреждава, аз и сам прекрасно разбирах това. Вдишах дълбоко, топнах лицето си в кофата и почнах да въртя глава наляво-надясно, като изпусках по малко въздух. Мехурчетата нежно галеха бузите ми. Така измих лицето си без изобщо да го докосвам с ръка.

После изведнъж се почувствувах ужасно жаден. Напълних кофата с чиста вода, изплакнах три пъти устата си и чак тогава пих. Не мисля, че някой специално ме бе учил на това, но още от дете винаги изплаквах три пъти устата си, преди да пия от извор или кладенец на непознато място. Така правеха всички момчета в селото. Казваха, че това не само предпазва от стомашни разстройства, от които можеш да се разболееш, като пиеш вода от случайни места, ами че е и обред на преклонение пред бога на водата, обитаващ кладенеца или извора.

Когато излязохме от двора на училището, улицата беше почти безлюдна. Поех обратно към гарата. Такахаши ме последва. В този момент да се върнем назад бе единственото, което можехме да направим. След малко се добрахме до онова, което бе останало от гара Йокогава.