Масуджи Ибусе - Черен дъжд

Изправих се на крака и първото нещо, което видях, бе един огромен кълбест облак. Заприлича ми на страшните облаци в небето над Токио след голямото земетресение в Канто 10. Видял ги бях веднъж на снимка. Но този тук бе стъпил на чудовищен крак от черен дим. Облакът се издигаше нагоре в небето, разстилаше се на всички страни и все повече заприличваше на гигантска гъба. Или на отворен чадър.

— Виж, момче, какъв облак — рекох аз на своя спътник.

Детето вдигна глава нагоре и зина от учудване.

На пръв поглед облакът сякаш не помръдваше. Но това само така изглеждаше, защото всъщност главата на чудовищната гъба се плъзна най-напред на изток, после на запад, сетне отново на изток… В нея проблясваха огнени светлини — червени, виолетови, зелени, сини, жълти. В същото време тя все повече се разтегляше от вътрешността към краищата, като пухтеше сърдито. Огромният й крак бе сякаш от слоеве воал и растеше и дебелееше направо пред очите ми. Облакът висеше застрашително над Хирошима, като че ли всеки миг щеше да се стовари върху града. Стори ми се, че тялото ми започва да се атрофира и краката ми се измъкват от ставите.

— Погледнете, онова там под облака изглежда като да е дъжд, нали? — чух съвсем до себе си нечий глас.

Зад гърба ми стоеше миловидна жена на средна възраст. Тя държеше за ръка едно пращящо от здраве момиченце.

— Дъжд ли?… Вие мислите, че е дъжд? — промърморих аз и отново погледнах към небето. Взе да ми се струва, че кракът на гъбата прилича по-скоро на гъста маса от дребни частички. Дали не беше някакъв смерч? Никога не бях виждал подобно нещо през живота си. Помислих си какво ли би станало, ако облакът се насочеше към нас и ние се окажехме сред пороя от онези дребни частици. Тази мисъл ме накара да изтръпна от ужас. През това време облакът продължаваше да пълзи на югоизток. Наистина едва стоях на краката си.

В този момент жената видя момченцето до мен и взе да ми обяснява, че с него няма да мога да мина по моста. Там имало преобърнат товарен влак. Пред моста се били струпали стотици, а може би и хиляди бежанци.

— Защо тогава не тръгнат обратно? — попитах аз.

— Нямат сила да направят това — отвърна тя. — Всички са в много тежко състояние. Някои дори не могат да се изправят на крака, а камо ли да вървят… Едно съм сигурна обаче, че с детето няма да можете да минете отвъд моста.

— А облакът? Какво говорят за него? Какъв е той? Да-а, какъв ли е онзи облак?…

— Някой от хората пред моста го нарече дяволски. Наистина е дяволски. А с момчето вие все едно няма да можете да минете.

— Чу ли, мойто момче — обърнах се аз към детето. Гласът ми трепереше. — Леличката казва, че деца не могат да минат през моста. Ще тръгнеш с нея назад по линията за Кабе, а после ще поемеш нагоре към планината.

Детето вдигна очи към мен.

— Разбра ли ме? Тук двамата с теб ще се разделим.

Момченцето кимна. Жената сложи ръка на главичката му и вежливо ми се поклони. После те се обърнаха и тръгнаха назад. Детето вървеше уверено пред нея, сякаш вече точно знаеше какво да прави. Аз дълго гледах след него. Хилавите му крачета бяха обути в изтъркани на петите платненки. Носеше къси панталонки и ризка с къси ръкави, а ръцете му се люшкаха от двете му страни.

Огромният облак приличаше всъщност повече на медуза, отколкото на гъба, макар че, от друга страна, в него имаше по-голяма животинска енергия, отколкото в една медуза. Чудовищният му крак и бълващата му ярки светлини глава се движеха бавно на югоизток. Той неистово беснееше — кипеше като вряла вода, изригваше пламъци и се изливаше навън, като ставаше все по-голям и по-голям, струваше ми се, че се приближава към нас, за да ни захлупи. Беше истинско изчадие на Ада! Кой ли в цялата Вселена имаше право да отприщи тези дяволски сили?! Щях ли да мога да се измъкна жив оттук? Какво щеше да се случи със семейството ми? Наистина ли бях тръгнал към къщи, за да спася своите? Или търсех убежище само за себе си?

Треперех целият. Краката ми едва ме държаха, нямах сили и да вървя. Изведнъж съзрях между релсите тояга за лющене на ориз. Дявол знае как бе попаднала тук. Грабнах я и започнах да се налагам с нея. Удрях се по глезените, краката, бедрата. После продължих да нанасям удари по ръцете и раменете си. Сетне затворих очи и направих няколко дълбоки вдишвания и издишвания. Това бе една своеобразна гимнастика, която всяка сутрин правехме във фабриката. Най-напред поемаш дълбоко дъх, после започваш лека-полека да изпускаш въздуха от гърдите си. То беше нещо почти като ритуал. Гимнастиката ми помогна да възвърна контрола над краката си и да дойда на себе си. След малко отново поех по железопътната линия на изток.