Масуджи Ибусе - Черен дъжд

Макар всичко в мен да говореше, че трябва да бързам, аз се стараех да не задминавам другите бежанци. Не, не се намирах в подобно на кошмарен сън състояние, когато имаш чувството, че невидими сили здраво те притискат, а просто усещах, че вместо да тичам, трябва да оставя всичко в ръцете на съдбата. Затова и не бързах.

Изведнъж един човек от малката групичка пред мен изкрещя: „Парашут, парашут!“, и хукна да бяга. Успя да направи обаче само няколко крачки и пак се повлече съвсем обезсилен. И наистина високо в небето, малко по-наляво от нас, над купестите бели облаци, кацнали на върховете на хълмовете в далечината, плуваше самотно бял парашут. Вятърът бавно го влачеше на север.

Аз крачех и мислех с тревога за този парашут, без да мога да реша дали беше вражески или наш. Изведнъж се разнесе ужасен грохот, земята трепна и на няколкостотин метра на северозапад към небето се издигна стълб черен дим. Хората се втурнаха да бягат, но почти веднага спряха и пак повлякоха крака по линията. Всички бяха напълно изтощени и физически, и психически.

После последва още една експлозия, и още една. Всеки път земята се разтърсваше из основи, а към небето се устремяваше стълб черен дим. И всеки път бежанците хукваха. Някой от тълпата ревна: „Взривиха се нефтохранилищата! Нефтохранилищата!“, но от това хората сякаш изпаднаха в още по-дълбока летаргия. Никой дори не отвърна на вика.

По насипите пред моста Йокогава се бяха натъркаляли не по-малко от две хиляди души. Никой, освен няколко по-млади, не се решаваше да мине от другата страна. Мостът трябва да беше около тридесет метра висок, а да погледнеш от такава височина надолу към водите на реката, бе наистина страшно. Но друг път към отсрещната страна нямаше. Хората по насипите бяха все тежко ранени и изглеждаха изпаднали в такова дълбоко униние, че едва ли биха могли да мобилизират волята си и да тръгнат по моста. Някои просто лежаха прострени на тревата и гледаха с немигащи очи към висините.

Но почти никой не гледаше към подобния на гигантска гъба или медуза облак. Изключение правеше само една жена, която бе простряла ръце нагоре към него и крещеше пронизително: „Ей, ти, чудовище! Махай се, тук не е фронт, махни се!“ Много чудно ми се видя, че жената намираше сили да крещи толкова силно, а не се решаваше да мине от другата страна на моста.

Аз обаче не биваше повече да чакам. Трябваше на всяка цена да премина отсреща. И тръгнах след едно момче с окървавено рамо, като се стараех да не гледам надолу към реката. Скоро се натъкнах на преобърналия се товарен влак, но се проснах по корем и бавно залазих напред. Стигнах някъде докъм средата на влака и погледнах надолу. Под мен в реката имаше вероятно плитчина, защото видях огромни купчини лук, изсипал се може би от някой вагон.

Веднъж преминали на отсрещната страна на моста бежанците поемаха в дълга процесия към високите части на Футаба-но-Сато. Там, горе, обаче се виждаха пламъците на пожари. На две-три места гората се бе запалила. Но ако човек не е живял в планината, за нищо на света не може да проумее, колко страшни са горските пожари. И хората, понесли се към върха на хълма, много ми приличаха на мушици, които се хвърлят към пламъка на лампата в нощта. Знаех колко опасни са пожарите в гората. Виждал бях такива още като дете. Помнех и колко хора бяха загинали тогава. Пред мен вървеше групичка от четири-пет души. Не се сдържах и им викнах: „Там, горе, дърветата горят. От тук пожарът изглежда нищожен, особено на дневна светлина, но всъщност е много голям, чувате ли? Пламъците лазят надолу, търкалят се и нажежени камъни!“. Без да обръщат внимание на думите ми, те продължаваха да се катерят по баира.

Най-сетне се добрах до единия край на Източния учебен плац. Наоколо, докъдето ми виждаха очите, гъмжеше от народ. И тук тълпите бяха обзети от едничката мисъл да вървят нагоре към върха на хълма. Спомних си какво бях чувал за вълните на прилива — как се превръщат в тинести водовъртежи и яростно се хвърлят към високия бряг.

Планът ми бе да стигна до гара Хирошима, затова тръгнах по края на плаца, като пресякох по диагонал понеслите се към хълма обезумели тълпи. Необходимо ли е да споменавам как изглеждаха или в какво състояние бяха стотиците, хилядите хора, които видях по пътя. И все пак се чувствувам длъжен — може и да изглежда излишно — да напиша тук някои от спомените си за тези хора, защото те и до ден-днешен не ми излизат от ума:

Безброй хора с черна кръв по телата, засъхнала там, откъдето бе рукнала — по лицата, раменете, гърбовете, гърдите, корема. Раните на някои от тези нещастници продължаваха да кървят, но те изглежда не намираха сили у себе си да сторят каквото и да било.