Масуджи Ибусе - Черен дъжд

Когато свършил, кметът се обърнал към събралите се около осемдесет души изпращачи, вдигнал ръце нагоре и извикал:

— Три пъти ура за нашите славни момчета! Ура, ура, ура!

Групата се разделила на три: едни тръгнали за Мийоши, други за Шобара, а трети за Тоджо. Момчетата следвали мълчешката натоварените с багаж каруци.

В селцето Юки — на половината път между Кобатаке и Тоджо, отрядът, който вървял натам, спрял, за да отдъхне и да обядва. Младежите приседнали на верандата на една къща край пътя и развързали бохчичките си с храната. И точно тогава по радиото вътре в къщата започнали да предават речта на императора, в която той обявил капитулацията на страната. Всички момчета потънали в мълчание. После едно от тях, онова, което карало каруцата, се обадило:

— Кметът тая сутрин на изпроводяк доста се поразприказва, а?

Тези думи дали повод на всички да се замислят какво да правят с бамбуковите си пики. В края на краищата всички единодушно решили да вземат и да ги оставят като подарък на селянина, който великодушно им бил отстъпил верандата си.

В Тоджо ранените били настанени в една голяма стара къща. Там имало само двама санитари, които обаче не знаели какво да правят с пострадалите. Ранените лежали направо на пода върху рогозките и било абсолютно невъзможно да разпознае човек лицата им, защото те били съвсем обгорени. Главата на едного, точно на мястото, където се полагало да има коса, била напълно олисяла и единствено здрава се запазила кожата на челото, където вероятно в момента на взрива била превързана кърпа. Бузите му висели и се друсали досущ като гърдите на старица. За щастие, повечето от ранените били запазили слуха си и хората ходели между тях, питали ги за имената и фамилиите, които след това записвали или на случайно останало от дрехите им парче плат, или пък направо на запазилите се що-годе по-здрави места по телата им. Само така можели впоследствие да ги разпознаят, защото ранените се мятали насам-натам и пропълзявали от едно място на друго, подгонени от нечовешките болки.

— Защо не ги лекувате? Какво правят тук лекарите? — обърнал се към санитаря един от членовете на трудовия отряд.

Санитарят обаче отвърнал хладнокръвно, че лекарят изобщо не знае как и с какво да лекува тази незнайна болест и затова не се решава да рискува, тъй като причините й са му напълно неизвестни. На шест от болните той бил поставил инжекции с лекарство, наречено пантопон. Това за много кратко време пооблекчило страданията им. Но лекарството било съвсем малко и за всички не стигнало. Затова и лекарят не можел нищо повече да направи.

За всичко това разказаха на Шигемацу много по-късно, когато и той се евакуира от Хирошима. Разказа му го един от членовете на трудовия отряд. Точно по това време и у самия Шигемацу се проявиха първите признаци на лъчевата болест. Достатъчно бе само той малко повечко да прекали с работа на полето и веднага започваше да усеща странна слабост, а на главата му избиваха ситни мехурчета. При най-малкото подръпване косата му падаше на цели кичури, без при това той да изпитва каквато и да било болка. Но щом почувствуваше, че слабостта започва да обзема тялото му, Шигемацу прекратяваше работа и се стараеше повече да се храни и добре да почива.

Подобни бяха страданията на всички заболели от лъчева болест. И на всички тях им бе необходим добър отдих и пълноценна храна. В противен случай тялото на болния натежаваше странно, след няколко дена косата окапваше съвсем безболезнено, един по един зъбите започваха да се клатят и впоследствие напълно изпадваха. В края на краищата болният загубваше всичките си сили и умираше. И ако някой, макар и да се усеща вече болен, се насилваше въпреки това да работи, силите му бавно го напускаха и той започваше да линее като присадено от нескопосан градинар борче, докато най-накрая не угаснеше тихо.

В съседното на Кобатаке село, пък и в съседното на съседното, имаше случаи на завърнали се от Хирошима в цветущо здраве хора, които се поздравяваха със спасението. Същите тези хора работеха усилено месец-два, докато оставаха съвсем без сили, лягаха на легло и само за около седмица или най-много десет дни умираха. Болката свиваше гнездо в някоя определена част на тялото, най-често в раменете и кръста, тя беше съвсем специфична и не можеше да се сравни с никаква друга.

Участъковият лекар бе категоричен — Шигемацу беше болен от лъчева болест. Същата диагноза потвърди и д-р Фуджита от диспансера във Фукуяма. Но работата с Ясуко беше друга. Момичето беше абсолютно здраво. Тя бе преглеждана от авторитетен лекар, много пъти я бяха подробно изследвали в диспансера, в който се водеха на отчет всички жертви на тази болест. У Ясуко всичко беше наред — и левкоцити, и урина, и кръв, и хемоглобин, и утайка. А четири години и десет месеца след края на войната пред девойката отново се появи възможността за брак, и то с човек, който, ако се вярваше на приказките, бе много, дори прекалено добра партия за нея. Младежът, който искаше да се ожени за Ясуко, бе младият наследник на един древен род от село Ямано. Някъде, кой знае всъщност точно къде, той бе видял момичето и скоро след това изпрати у Шигемацу посредник или по-скоро посредничка, която да уреди годежа. Попитаха Ясуко и тя отвърна, че няма нищо против. А Шигемацу, който се плашеше, че и този път слуховете за болестта на племенницата му могат да провалят всичко, помоли лекаря да издаде специално медицинско свидетелство за здравословното състояние на Ясуко и по-късно го изпрати по пощата на посредницата.