Масуджи Ибусе - Черен дъжд

Още по-печален е фактът, че в днешна Япония не всички знаят кой е виновен за атомната трагедия. Много, прекалено много са онези, които повтарят американската версия, че атомните бомбардировки над Хирошима и Нагасаки са били необходими, за да се сложи край на войната. Историята обикновено не прощава на безразсъдните, които не желаят да черпят поука от нейните уроци. Защото нетърпимо страшна е мисълта, че онези далечни трагични събития от последните мигове на Втората световна война могат да се превърнат в събития от първите мигове на една евентуална трета.

Днес Хирошима е нов модерен град. За неговата трагедия тук външно напомнят само съхраненият за назидание на бъдещите поколения скелет на купола на бившата Промишлена палата, оказала се в епицентъра на взрива, и Паркът на мира с Паметника на жертвите и Мемориалният музей. Посетителите на музея ще намерят в него снимки от страшния шести август, разтопени железни конструкции, парчета обгорели до черно керемиди и много, много часовници, стрелките на които са спрели злокобно на едно и също време — осем часа и петнадесет минути. Но най-потресаваща е каменната плоча с отпечатъка на сянката на човек. Този човек е загинал мигновено, в секундата, когато блясва ослепителното огнено кълбо. Но сянката му продължава да съществува и до ден-днешен. Като безспорна истина, като ням упрек, като горещ зов.

От бомбардировката над Хирошима изминаха вече тридесет и седем години. Но раните на града продължават да кървят. И сухите статистики безмилостно ни връщат към грозната истина за гибелта, която няма край. Сухите статистики напомнят, че само през 1980 г. атомната смърт е отнела живота на 2279 души. Умират хора, непосредствено пострадали от взрива. Умират децата на родители, болни от лъчева болест. А каква ще бъде съдбата на децата на децата?… И кога напълно победена ще бъде тази смърт? След години или след десетилетия? Или може би чак след век?…

Хвърлената над Хирошима атомна бомба днес цинично се използва за единица мярка. За какво, ако не за безразсъдство, за средство за масово унищожение, за военна истерия. Свидетели сме на планове за въоръжаване и превъоръжаване, на опити с ядрено оръжие, на изпитание на нови видове бомби.

А на паметника на жертвите в Парка на мира в Хирошима е изсечен надпис:

„Спете спокойно.

Грешката няма никога вече да се повтори!“

От няколко години насам на сърцето на Шигемацу Шидзума от село Кобатаке като тежко бреме лежаха грижите за племенницата му Ясуко. Но още по-лошо беше предчувствието му, че и занапред бремето ще продължава да го гнети и да става двойно, че и тройно по-голямо. Причината, на пръв поглед съвсем проста, бе, че Ясуко нямаше никакви видими шансове да се омъжи. Защото някой бе разпространил слуха, че в самия край на войната момичето работило в кухнята на трудовия отряд на Второ средно училище в Хирошима. Затова и жителите на Кобатаке, село, което се намираше на повече от сто километра на изток от града, твърдяха, че Ясуко е болна от лъчева болест, а Шигемацу и съпругата му крият, видите ли, това от хората. Ето защо Ясуко все не можеше да се омъжи. И щом някой желаещ да я вземе за своя жена дойдеше и подпиташе съседите за нея, тутакси ставаше уклончив и туряше край на приказки за евентуален брак.

В онова съдбовно утро на 6 август трудовият отряд на Второ средно училище се намирал на моста Темма или на някой друг от мостовете в западната част на града. Точно когато била хвърлена бомбата, учениците имали военна тренировка. Само за някакви части от секундата те пламнали от главата до петите, но инструкторът заповядал на всички да запеят тихо „Надълбоко във вълните морски…“ Щом свършила песента, последвала команда „Разпръсни се!“ и учениците начело с учителя скочили в придошлите от прилива води на реката. За всичко това разказал един единствено оцелял и успял да се добере до дома си ученик, но и той, разправят, много скоро след това умрял.

Измислената история за Ясуко в селото бе, изглежда, разпространена от някой от местните членове на Патриотичния трудов отряд, който бе успял да се измъкне жив от Хирошима. Но нямаше и капчица истина в това, че Ясуко е работила като готвачка в трудовия отряд на Второ средно училище. Пък дори и да имаше, мястото на една готвачка е в кухнята, а не на някакъв си мост, на който са пели „Надълбоко във вълните морски…“, нали?

Истината всъщност бе, че тогава момичето работеше в Японска текстилна компания, намираща се в извънградския район на Хирошима — Фуруичи, и в същата тази компания изпълняваше длъжността информатор и служител за специални поръчения на директора — г-н Фуджита. А между текстилната фабрика и кухнята на Второ средно училище нямаше и не можеше да съществува каквато и да било връзка.