Масуджи Ибусе - Черен дъжд

И многократно през погледа на героите на романа той става свидетел на онзи миг, когато в осем часа и петнадесет минути в ясното утринно небе над Хирошима блясва ослепително огнено кълбо, разнася се оглушителен трясък и за няколко минути градът се превръща в купища развалини. Почти мигновено взривът убива хиляди хирошимци. Други хиляди изгарят живи в морето от пламъци. Трети — техният брой също се изчислява в хиляди — загиват по-късно в адските болки на лъчевата смърт. И още по-дълбок е трагизмът на тяхното положение, защото никой в онези дни не подозира що за оръжие е тази странна бомба, никой не знае, че в разрушения град е отровен дори и въздухът и всяка крачка по меката и ситна като пудра пепел крие смъртна опасност. Хората недоумяват защо рукналият на „дебели като моливи струи“ черен дъжд оставя по кожата незаличими петна. В Хирошима умират ранените, смъртта покосява и здравите, дошли да търсят сред развалините на разрушения до основи град останките на своите близки. Първите няколко дни след огнения ад на бомбата носят недоумение, страх, ужас от неизвестното утре.

Дневникът на Шигемацу Шидзума, започнат с намерението да се опровергаят слуховете, че Ясуко е жертва на атомната бомба, всъщност обяснява защо момичето не е могло да не се разболее от лъчева болест. Тъкмо когато всичко изглежда така, сякаш то само да протегне ръка и ще хване своето щастие, болестта бързо и неумолимо започва да разяжда младата му плът.

Основата на романа е документална. Години наред Масуджи Ибусе събира материал от записките на очевидци, от разказите на роднини и близки на жертвата. А на този документален фон повествованието се гради на много контрасти, не липсва и типичният за писателя хумор, с който той е така добре познат на читателите в своята страна. И наистина, докато непосветеният читател навлезе в специфичната атмосфера на произведението, е просто трудно, а на места като че ли и изобщо невъзможно да се възприеме авторовият хумор като естествен, контрастите като правдоподобни. Смайващи са неочакваните преходи от картини на невероятни човешки страдания към картини с пасторална прелест и покой. Неочаквани са онези моменти в романа, в които авторът сякаш съвсем забравя за атомния ужас и с неумолимо пристрастие се опълчва срещу унищожаването на дошлите от дълбока древност национални японски обичаи и традиции. Но най-силно контрастите в романа се усещат в онези места, където в остър конфликт влизат хуморът и ужасът, човешката доброта и насилието.

Чужд в творческата си изява на всякакви екстравагантни емоционални жестове, Масуджи Ибусе се въздържа да дава категоричен израз на своите чувства. Сцената, в която той описва срещата на Шигемацу и жена му след взрива, би се сторила на българския читател на пръв поглед необяснимо хладна. Двамата по чудо са останали живи, а думите, които си разменят, не издават никакво вълнение или спонтанна, естествена човешка радост. Но колко много говори за душевното им състояние привидно небрежният и безпристрастен диалог. А тенджерката и малкият тиган, които Шигеко в последния момент е успяла да грабне и отнесе със себе си от къщи, са символ на един цял свят от традиционни стойности и чувства.

В романа на пръв поглед отсъствува и политиката. Ибусе сякаш не желае да налага каквито и да било емоционални политически съображения, каквито и да било тенденции на пряко обвинение и морализиране. От друга страна обаче, като повтаря сцените на ужас, той сякаш не иска да позволи на читателя да се спре за кратък размисъл, да отдъхне от невероятния кошмар. В този смисъл „Черен дъжд“ като никое друго произведение за атомната бомба успява да намери връзката между нея, нашето съвремие и бъдещето на човечеството. Освен някои редове от дневника на една от жертвите — военния лекар Иватаке — в романа отсъствува и пряк призив за борба за мир. Никъде също така авторът не нарича американците с истинските им имена. Той се ограничава да ги нарича само „врага“. Но въпреки това „Черен дъжд“ е политически роман, проникнат от патоса за борба против ядрената заплаха.

Много произведения са написани за трагичната участ на двата японски града Хирошима и Нагасаки. Писатели, журналисти и общественици от всички страни на света откликват на това невероятно по своята жестокост събитие. В японската следвоенна литература се ражда и утвърждава жанрът „Гембаку бунгаку“ или „литература на атомната бомба“. За близо четири десетилетия от атомния кошмар до наши дни много творци от различни области на изкуството и културата в една или друга форма разказват за човешките съдби, навеки обезобразени от адската мълния на онези два съдбовни и страшни дни.

Читать дальше