Масуджи Ибусе - Черен дъжд

Още щом постъпи във фабриката, Ясуко заживя при съпрузите Шидзума в квартирата им в квартала „Сенда-мачи“ и всеки ден пътуваше за работа и обратно със същия онзи влак за Кабе, с който пътуваше и Шигемацу. А към Второ средно училище или към трудовите отряди тя нямаше абсолютно никакво отношение и единственото, което до известна степен някак си я свързваше с въпросното училище, бе това, че един негов випускник — войник, прехвърлен с армията в Китай, й бе изпратил особено любезно писмо, в което мило й благодареше за подаръка, който бе получил от нея на фронта. Скоро след това младежът изпрати на Ясуко пет-шест съчинени лично от него стиха. Шигемацу още помнеше, че когато племенницата му ги показа на жена му, тя възкликна: „Ясуко, ами че това са любовни стихове!“, и при това така пламна от смущение, сякаш да беше някое съвсем младо момиче.

По време на войната бе в сила специален, контролиращ свободата на словото военен указ, който забраняваше разпространяването на „безотговорни слухове“. Бюлетини регулираха темите за разговор на жителите на всеки квартал. Така беше през войната. Затова пък след нея слухове и приказки от всевъзможен характер — за нападения на разбойнически банди, за обири, за разни афери, слухове за тайни военни складове, за хора, станали за една нощ милионери, за поведението на окупационните сили и изобщо за какво ли не, буквално заляха страната, за да потънат с течение на времето в пълна забрава. Чудесно би било, ако и слухът около Ясуко имаше също такъв нищожно кратък живот, но това все не ставаше и всеки път, щом някой кандидат за ръката й дойдеше в селото да събере сведения за момичето, приказките за това, че тя била готвачка в трудовия отряд на Второ средно училище, се подхващаха отново и отново.

В самото начало Шигемацу се канеше да открие и да залови злосторника, който разпространяваше подобни долни измислици. Но в същия онзи ден, в който бе хвърлена бомбата, освен него, жена му и Ясуко, в Хирошима се намираха и момчетата от трудовия отряд и от отряда за доброволна служба на родината на тяхното село Кобатаке.

Отрядите за доброволна служба на родината се организираха от млади хора, призовани от областите на префектурата. Тяхната задача бе да събарят полусрутените сгради в Хирошима, за да се избегне разпространяването на пожарите. Юношите от село Кобатаке се числяха към отряда Коджин, в който влизаха представители на околиите Кону и Джинсеки. Те трябваше да рушат къщи в най-гъсто застроените райони на града. Момчетата постъпвали така: Най-напред изпилявали стълбовете и подпорите на къщите, след това завързвали яко въжето за стряхата и хванали се на него по двадесет, че дори и по тридесет души, дърпали с все сила. Най-трудни за събаряне били едноетажните къщи. Те не падали отведнъж и се налагало да ги рушат на части. С двуетажните работата била далеч по-лесна. Те рухвали на един път с трясък, но при това се вдигала такава страшна пушилка, че за около пет-шест минути било невъзможно да се приближи човек до мястото.

За зла участ бомбата била хвърлена на следващия ден след като момчетата от трудовия отряд и тези от отряда Коджин пристигнали в града и се заели за работа. Онези, които по чудо останали живи, били ужасно обгорени. След това ги закарали във временните центрове в Мийоши, Шобара, Тоджо и други места извън Хирошима. Така че първите хора от Кобатаке, стъпили върху развалините на града, били членовете на противопожарната дружина на селото, които се придвижили до Хирошима с автобус, каран с газгенератор. А в ранното утро на последния ден на войната ги последвали и членовете на Младежката лига. Те пък трябвало да издирят останалите живи тежко ранени свои съселяни и да ги върнат по родните им домове. Преди да потеглят, в присъствието на пълномощника на президента на Лигата, младите хора били приветствани от селския кмет, който в словото си казал:

— Млади приятели! Ние сме дълбоко благодарни за вашата себеотрицателна служба в името на родината в тези изключително трудни военни години. Ранените, които сте призвани да върнете на близките им, са с дълбоки изгаряния и аз отново ви моля да напрегнете всичките си усилия и внимание, за да ги избавите при пренасянето им от допълнителни страдания. В нападението си над Хирошима врагът е използвал някакво „ново оръжие“, което само за миг е хвърлило стотици хиляди беззащитни жители на града в ада на жестоки и нечовешки мъки. Един член на отряда за доброволна служба на родината, който се спасил по чудо от бомбата и успял да се добере жив дотук, ми разказа, че в момента, в който новото оръжие помело града, той чул стотици хиляди гласове да викат: „Помощ, помощ!“, и тези безбройни гласове сякаш идели от недрата на земята. Дори и град Фукуяма, през който той минал на път за тук, бил превърнат в пепелище, напълно изгорени и изтрити от лицето на земята били дори главната кула на тамошния замък и летният му павилион. Момчето ми разказа, че като видяло тези страшни разрушения, сърцето му се свило и то си рекло: „Това е то, войната?“ Но войната си е война и това, че тя продължава, е несъмнен факт. Ето защо вие, млади хора, в качеството си на членове на Младежката лига, трябва да изпълните важната задача, като издирите бойните си другари и ги пренесете тук, където са домовете им. И нека всеки от вас грижливо да пази бамбуковата си пика — този символ на твърдата ви решимост да се борите докрай. Вие ще ми простите, че ви изпращам тъй набързо, без каквато и да било тържественост, че и по тъмно дори, но такова е сега времето и аз съм сигурен, че ме разбирате.