Масуджи Ибусе - Черен дъжд

Сапунът ни пък беше една особена маса, странна смесица от оризови трици и сода каустик. Успявахме понякога да се сдобием, главно на черна борса, и с емулсия.

В нашата къща никога не се изхвърляха полуизгорелите въглища. Събирахме ги, стривахме ги на прах, смесвахме ги след това с малко глина и от полученото оформяхме подобни на брикети топки. Изсъхнеха ли добре, те горяха чудесно.

Когато на пазара изчезна и пастата за зъби, започнахме да се мием със сол.

Ах, да, забравих лука, който, макар и много рядко, ни раздаваха, ние никога не изяждахме, а засявахме в градината. От покаралите листа аз правех супа.

С това завършвам своите записки. Оценката ви, що се отнася до изхранването на нашето семейство през онези тежки години, ще е, предполагам, под „добър“. Още от стари времена Хирошима се славеше с изобилие от морски и от селскостопански продукти и преди войната тук нямаше дори просяци. Но животът ми в този град ме научи, че по време на война, колкото по-голямо е едно селище или град, толкова по ужасна е липсата на храна за неговите жители. Тогава разбрах и още нещо, че войната е озверял от садизъм убиец на хора — на млади и стари, на мъже и жени.

Написала: Шигеко Шидзума

Шигемацу приложи записките на жена си към своя „Дневник на атомната бомба“. След това се отправи към къщата на Котаро. Трябваше да му върне съда, в който Котаро бе донесъл у тях змиорките. В знак на благодарност за рибите Шигеко изпращаше и лакирана кутия с оризови кнедли. Пък и този ден се правеше помен за душите на загиналите насекоми и обичаят изискваше всеки да отнесе на съседа си оризови кнедли, като с това изкупи греха си пред невинните насекоми, които без да ще, е стъпкал или убил на полето. Според обичая всеки в този ден трябваше да върне взетото назаем.

Къщата на Котаро се намираше на една пътечка, от която се катереха нагоре по баира. Като наближи, Шигемацу съзря една още съвсем нова и лъскава кола, паркирана в подножието му. Само това не бе очаквал. Колата беше празна, затова пък един мъж на средна възраст с килната на тила фуражка надничаше в огромната делва, оная, в която водата идеше от бамбукови тръби. У Котаро трябва да имаше някакъв много важен гост.

Щом съзря мъжа, сърцето на Шигемацу затуптя лудешки.

— Какво чудесно време, а? — рече той, като се мъчеше да не издаде вълнението си. — Тази кола не е ли на болницата „Фуджита“ във Фукуяма? Клиентът ви е сигурно от Фукуяма? — Тонът, с който Шигемацу зададе своя въпрос, бе пределно простодушен.

— Не, това е такси — отвърна мъжът с килнатата шапка. — Аз съм шофьорът. Докарах тук една жена от Ямано.

— Може би жената е лекарка, а? То като е за нещо спешно, пращат за лекарите кола. Да не му е станало нещо на стария Котаро?

— Работата е съвсем друга. Доколкото разбрах от приказките й, жената идва тук, за да разпитва за някакво момиче. Урежда май сватба. Ама много дълго разпитва. Вече цял час стърча да я чакам.

Да дойде в Кобатаке от Ямано би могла само посредничката. Искала е да подразбере още нещо за Ясуко. Ямано не бе чак толкова голямо село, че човек да си прави илюзии. Сърцето на Шигемацу още по-припряно затупка. Но той успя някак си да се овладее и също надзърна в делвата.

— Тия тук змиорки са до една черни — рече той. — Когато бях малък, имаше едни кафяви с черни петънца. Викахме им „сунахами“.

— Сигурно става дума за онези, на които по нашия край им казваме „сунамугури“. Въдеха се из планинските потоци. Ама сега вече никакви ги няма. Отровиха се от изкуствените торове.

— Абе тук измряха не само те, ами и разни други риби. „Гигичо“ например.

— Това е сигурно тази риба, дето и викаме „гиги“. Една такава червеникава с перка на гърба и с лепкаво коремче. И по нашия край вече я няма.

Шигемацу надзърна незабелязано през гъсталака. Цялата къща на Котаро бе затворена. Затворени бяха дори и плъзгащите се врати на верандата. Не можеше да се начуди какво толкова говореха за Ясуко посредничката и Котаро. Или може би се бяха вече наприказвали и жената щеше всеки момент да излезе.

— Аз да не ви отвличам с празни приказки — обърна се Шигемацу към шофьора. Страх го беше да не го заварят тук. — Работата е там, че един съсед е нещо болен, та си помислих — ако с колата е дошъл някой доктор. Е, хайде, довиждане.

Той пое по тясната пътека, която водеше към малка дъбова горичка. Там, сред дърветата, намери добре познатия му плосък камък и седна на него. Ще почакам тук — рече си той, — докато оная си замине. Не можеше да не предаде оризовите кнедли на Котаро. Прибереше ли се вкъщи с тях, жените щяха да започнат да го разпитват какво е станало, а на него хич не му се щеше Ясуко да узнае, че посредничката е идвала да разпитва за нея.