Масуджи Ибусе - Черен дъжд

Добрах се до гара Хирошима. Там всички влакове, и пътнически, и товарни, бяха претъпкани с хора. А на един, който стоеше пред самата гара, хората се бяха покатерили даже на покрива, като висяха на гроздове и крещяха: „Тръгвай, какво чакаш. Тръгвай!“ Нямаше изгледи този или някой от останалите влакове скоро да потегли, но хората напираха към гарата. Стъклата и рамките на прозорците на зданието бяха напълно избити. Вратите също ги нямаше. Огромни дупки зееха тук-таме и по стените. Тъкмо вървях плътно притиснат до една от тях, когато забелязах да виси на нивото на втория етаж огромно парче от стена. То се държеше съвсем слабо на тънка метална греда и застрашително се люшкаше. Дръпнах се ужасен настрани и внимателно заобиколих мястото. На края на гарата, там, където се пресичаха множеството линии, един млад железничар на не повече от двадесет години се опитваше да превключи стрелката. „Нито една не работи“ — промърмори на себе си той, после изведнъж се обърна и хукна в противоположна посока.

Улиците около гарата бяха потънали в пламъци. Стана ми ясно, че по тях не ще мога да мина, затова реших да заобиколя хълма Хиджи. Останах безкрайно учуден, че не виждам горе на върха му храма Гобенден, но не се изплаших, че съм сбъркал пътя. С храм или без храм Хиджи си оставаше Хиджи.

Мостът Мотоба се оказа в пламъци и непроходим. Наложи се да мина по моста Тайшо и да заобиколя Хиджи откъм юг. Излязох пред Девическия търговски колеж. Тук бе жилищен район, но къщите изглеждаха абсолютно празни. По улиците също така не се мяркаше жива душа и само едно куче се мотаеше край пътя в далечината. На един кръстопът се бяха спрели няколко жени и разговаряха. Те се оплакваха една на друга, че няма вода и човек не може и ръцете си да измие.

При думата „вода“ усетих нетърпима жажда. Даже гърлото ме заболя. Вдигнах поглед към небето и отново съзрях главата на чудовищната медуза. Вече бе поизбледняла и бавно напредваше към западния край на хълма Хиджи. Искаше сякаш да се прехвърли през него и да се стовари върху ми. Подухнеше ли вятър, гъстият пушек от пожарите я скриваше за миг, но после тя пак се подаваше, зловеща и страшна.

В себе си имах сто и двадесет йени и сума ти дребни. Бях готов да ги дам всичките, стига на пътя ми да се появеше продавач на вода. Сетих се, че бях чувал да разправят колко много помагало в подобни случаи дъвкането на листа от чай. Бях в такова състояние, че вероятно бих опасал цял храст. Но изход нямаше и трябваше да продължа да вървя, обезсилен от зверската жажда. Най-сетне до една чешма край пътя съзрях кофа с вода. Беше почти пълна. Коленичих, стиснах трескаво с две ръце края й и намушках цялото си лице вътре. Като животно! Пих дълго и в екстаз докато не почувствувах, че ще се пръсна. Без, разбира се, да изплакна три пъти устата си. Дори не си и спомних за това. Просто пих и толкоз. Водата бе невероятно вкусна, пък и ме разхлади. Но съвсем ненадейно силите ме напуснаха. Ръцете ми омекнаха. Едва успях да се опра с тях на ръба на кофата и лека-полека да стъпя на крака. Усетих, че до гърдите ми се лепна нещо мокро. Беше триъгълната кърпа, с която превързах главата си. Кога ли, по дяволите, се беше свлякла, без дори да забележа.

Тръгнах, но мигом се облях в пот. Бях мокър от главата до петите. Очилата ми се изпотиха. Спрях да ги избърша и пак закрачих. По-нататък ги бършех вече в движение. Когато наближих главния вход на Централния военен склад за дрехи, облакът — медуза бе станал пет или дори шест пъти по-голям. Бе вече доста избледнял и приличаше по-скоро на мъглива маса с доста неясни очертания. Толкова страшен до преди малко, сега той се бе превърнал в собствената си сянка. В този момент от вътрешността на склада се чуха гласове: „Ей, свързахте ли се с началника на отдела по отбраната? Колко трябва още да се чака?“ „Тъй вярно, опитвам се да вляза във връзка, г-н офицер.“ Вътре отекваха припрените стъпки на неколцина души, които шареха насам-натам. Деловитостта им ми подействува успокояващо.

Най-много ме безпокояха пожарите. Нямах представа къде гори, как гори, в кои райони на града е най-страшно. Не знаех и какво става с нашата къща. Ако и Сенда-мачи бе обхванат от пламъците на пожара, жена ми Шигеко трябва да е намерила убежище на университетското игрище. Много отдавна бяхме разработили такъв план, който трябваше да се приведе в изпълнение само в изключителен случай. За Ясуко нямаше защо да се тревожа, тъй като тя бе заминала с жените от нашата квартална асоциация за Фуруе. Продължих по-нататък, като се оглеждах, за да намеря подходящо местенце, където да поотдъхна. Изведнъж чух силно мяукане. Обърнах се и видях една шарена котка. Беше се буквално залепила за ботушите на някакъв мъж. „Пис, пис, пис“ — подмамих я аз. Тя щеше може би да ме отмине с пълно безразличие, но мъжът се спря и котката се принуди да направи същото.