Масуджи Ибусе - Черен дъжд

— Ама това е г-н Шидзума! — възкликна оня с ботушите. — Ей, Шидзума.

— Ай! Мияджи, че това си ти! Каква среща!

Съвпадението беше просто невероятно, но грешка нямаше. Това бе нашият съсед Мияджи. От два месеца насам той, кой знае защо, бе започнал да носи въпреки жегата военни ботуши, брич и гимнастьорка в цвят хаки. В тази униформа Мияджи обикаляше частни фирми и държавни учреждения и приемаше поръчки във връзка със своята търговия. Той и сега беше с брич, но от кръста нагоре нямаше нищо. Не носеше и шапка.

— Какво става с теб? Да не си ранен? — попитах го аз.

— Ужасна работа, няма що — обърна се той, за да ми покаже. Цялата кожа на гърба и раменете му се бе смъкнала и висеше като парчета мокър вестник. Свлякла се бе и кожата на ръцете му. Рани по лицето му нямаше, но то сивееше, сякаш бе посипано с пепел. Предположих, че Мияджи е попаднал в пламъците на пожар, но се оказа, че греша. Рано сутринта той отишъл да навести свои познати, къщата на които се намирала близо до хирошимския замък — от тях се виждала главната му кула. Току пред самата къща Мияджи понечил да свали гимнастьорката си. (Носеха се слухове, че си имал любовница, та ми дойде на ум, че е бързал при нея.) Натам почти тичал и бил целият потънал в пот. Но точно когато се опитал да измъкне главата си от дрехата, се разнесъл страшен трясък и блеснала ослепителна мълния. Светлината била толкова ярка, че той я видял дори през затворените си клепачи и през дрехата. Не помнел какво се случило после. Първото нещо, което проумял, било, че тича към вътрешния ров от другата страна на замъка.

— Съвсем си загубих ума — разказваше той и плетеше крака до мен. — Схванах само, че трябва да вървя към хълмовете. Затова тръгнах към моста Йокогава, после минах покрай Генералния щаб на Втора армия. Точно там котката се залепи за мен. Не мога да се начудя на добро ли е това, или на лошо. Как мислиш?

— Щабът на Втора армия се намираше на северния край на плаца. Значи Мияджи бе вървял по моя път.

От склада за дрехи двамата се насочихме към седалището на местното управление за монополна търговия. Това бе район на богаташки къщи, но почти всички бяха сринати. Навред висяха скъсани и преплетени телефонни жици, улиците бяха покрити с планини от керемиди, плъзгащи се врати от домовете и всякакви разбити мебели.

Котката ту избързваше напред, ту изоставаше, но нито за миг не се отделяше от Мияджи. А самият той бе в плачевно състояние и изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да се строполи на земята. Предполагам даже, че просто не съзнаваше какво става с него, защо и накъде вървим. Аз обаче усещах, че трябва да бързаме. Вдигнах от земята една бамбукова пръчка с намерение да му я дам, за да се подпира на нея, но после я хвърлих. Той просто нямаше да може да я хване с обгорелите си ръце. Оставаше ни само да се влачим бавно през купчините керемиди, да си проправяме път през задръстилите улицата вещи, да лазим под застрашително надвисналите жици.

Керемидите трещяха под краката ни. Обувките ни се пързаляха по тях и ние често падахме. Протягахме напред ръце, колкото да не се пребием, но ставането беше много мъчително. Наоколо нямаше жива душа и трясъкът на керемидите под краката ни отекваше гръмко в неестествената тишина. Малко по-напред сред улицата се въргаляше обърнат настрани голям шкаф. На него се беше облегнала една жена само по бельо. Едната й гърда бе откъсната и жената не даваше никакви признаци на живот.

Дойде ми наум, че котката сигурно се бе помъкнала след Мияджи заради миризмата на ботушите му. Тя все така ни следваше. Беше с нас и когато излязохме на широкия път, по който вървяха трамваи за Уджина. Сега трамваи, разбира се, нямаше. Всичко наоколо изглеждаше необичайно. Непрекъснато профучаваха тежки камиони, натоварени догоре с ранени. Премина кола с офицери. Един осакатен човек теглеше количка с ранени. Бежанците не се отличаваха от онези, които бях видял на железопътния насип и на плаца. Повечето вървяха пеша, като се подпираха на парчета дъски или на бамбукови пръчки. Вървяха бавно, не се и опитваха да тичат. Тук-таме някой стенеше от болка или тихо молеше за помощ. Да, хората не тичаха! Пък и защо ли всъщност трябваше да тичат, когато да тичаш значеше само да бързаш към оня свят. Особено дълбоко се е запечатал в съзнанието ми един сакат. Той караше количката си с две ръце и бързо напредваше, напълно безразличен към онези, които задминаваше.

Мияджи вървеше, като се подпираше на оградата на Управлението за монолитна търговия. Всеки момент можеше да припадне. Когато стената свърши, той простена „Вода! Вода!“ и в следващия миг залитна. Успя обаче да се докопа до вагона на спрелия сред улицата трамвай. И аз едва запазих равновесие, но го последвах и със сетни сили се изкатерих на платформата. Мияджи се отпусна на стъпалата. В един ъгъл на вагона се бяха сгушили три дечица — едно момиченце — изглежда току-що проходило, друго — на около седем-осем години, и един ученик — първи — втори клас, който трескаво стискаше в ръце ракета за пинг-понг. Измъкнах от санитарния си пакет бяла триъгълна кърпа и я метнах на окървавените рамене на Мияджи. После я вързах отпред на врата му. Получи се нещо като шал.