Масуджи Ибусе - Черен дъжд

Преди години, когато живеех в стая под наем, при едно земетресение се бе получило сриване на брега на езерцето в градината на хазяите и няколко шарана умряха. Дадоха ми тогава един и когато го разрязах, открих, че мехурът му се е издул като балон. Спомних си за това сега. При внезапен шок регулаторът на мехура на рибите вероятно се парализира, мехурът се напълва с газове и започва да притиска останалите органи. Това нарушава функциите им и рибите умират.

Спомних си също как ловях риба като дете, като удрях с чук камъка, под който тя се криеше. Това бе възможно само през зимата, когато водата в планинския поток намаляваше и течението ставаше по-бавно. Аз стоварвах с все сили чука върху камъка и металът звънко издрънчаваше. После се разнасяше миризма на барут. Рибата изскачаше изпод камъка и замръзваше неподвижна. Човек можеше просто да протегне ръка и да я измъкне от водата. Тя не се и опитваше да бяга. Парализираните й от шока нерви не функционираха.

Подобно нещо изпитах и аз, когато във влака на гара Йокогава видях ослепителното огнено кълбо и чух страшния трясък. Странно наистина. Рибите във водата умираха, събаряха се огромните гранитни подпори, а човек си оставаше невредим. Знаех, разбира се, че кожата на рибата е много по-чувствителна към шума от човешката, но все пак се изпълвах с особен страх при мисълта за незнайната бомба. Интересно, що за чудо бе тя и какви можеха да бъдат последствията от нея.

Тръгнах да видя какво става с нашите съседи наоколо. Обиколих ги наред — Нодзу и Наканиши, къщите на които бяха пред нашата. Нитта — отдясно и Мияджи, Окочи и Суга — отляво. В къщите нямаше жива душа. Обиколих и съседната улица. Знаех, че Ноджима, г-жа Йошимура и г-жа Мияджи са с Ясуко във Фуруе и че са в безопасност. Всички къщи се бяха наклонили под ъгъл петнадесет градуса. Повиках няколко пъти на съседа Мияджи, с когото се бяхме разделили преди малко, но отговор не последва. Къщата на семейство Накамура бе разрушена.

— Ей, има ли някой тук? — извиках аз — Накамура, обади се.

Наострих уши, за да доловя стон или тежко дишане, но наоколо цареше пълна тишина. Разрушената тиха къща е много по-зловеща от празната тиха къща.

Съседите изглежда се бяха разбягали кой накъдето види. Вратите и капаците зееха широко отворени също като на къщите от улиците, по които минах. Едва ли някому бе минала през ума мисълта, че може да бъде ограбен от крадци. Гледах тази пустош и си давах сметка, че всичките ни занятия по противопожарна охрана са били съвсем напразни. А се бяхме упражнявали да си предаваме от ръка на ръка ведра с вода, бяхме карали дежурства, наряди… Сега това ми изглеждаше детска игра, както впрочем и целият ми живот. Играчка в ръцете на съдбата.

„Е, щом като всичко е детска игра — рекох си, — да се отдам тогава целият на нея.“

Върнах се у дома и обиколих къщата, за да видя къде бяха най-много изпопадали керемидите. От северната страна покривът бе напълно оголен, а на южната се бяха задържали все пак няколко парчета. На стряхата висеше само една-единствена, оная, която по време на ремонта бях закрепил с медна жица. Върху купчината нападали до езерцето тухли бе кацнала голяма греда, дълга около два метра и дебела около десет сантиметра. В самата стена пък се бяха забили три още по-дълги дървета. Това богатство принадлежеше явно на някой от складовете на близките търговци на дървен материал и за да стигне до нашата градина, бе прелетяло над опитното поле на университета. А до него имаше не по-малко от сто и петдесет метра. Ужасих се. Но тутакси се сетих, че мога да използвам гредата и дърветата за подпори на наклонилата се на една страна къща. Като такава подпората е измислена, за да обезоръжи ония сили, които се канят да бутнат къщата. В този смисъл моите подпори ми се струваха едни истински герои.

Надзърнах през дупката в стената, за да видя дали наоколо няма още някое друго дърво и тогава забелязах в съседния двор младо момче. То бе седнало на една греда и оправяше гетрите си. Това бе квартирантът на съседите, студент в хирошимския промишлен институт.

— Ей, Хашидзуме! — извиках му аз. — Какво правиш там?

Момчето се стресна и вдигна глава.

— А? — промърмори объркано то.

— Какво става с г-жа Нитта и с другите?

Но онзи само ме зяпаше втренчено и отново повтори:

— А?

— Я, момче, се съвземи — рекох аз и се прехвърлих при него. — Какво става с твоя институт?

— Разрушен е — отвърна с безизразен глас студентът. — Повечето останаха под развалините. Някои успяха все пак да се измъкнат, но са ранени.