Масуджи Ибусе - Черен дъжд

Хашидзуме бе далечен роднина на нашите съседи Нитта. Той бе весело и живо момче, но сега изглеждаше като малоумен. От приказките му едва успях да схвана, че след взрива той дълго лазил под купчините маси и столове, добрал се по чудо до тавана и през покрива се измъкнал някак си на улицата.

— Върнах се тук, но никого не заварих — рече той.

— Добре е да ги потърсиш, преди кварталът да е пламнал. Струва ми се, че повечето от хората са на университетското игрище. И жена ми е там. Какво да направим сега? Ела, ако искаш, с мен дотам, а?

— Да — отвърна момчето и тръгна послушно подире ми.

Спортната площадка продължаваше да гъмжи от бежанци и ранени. Промъкнахме се през тълпата към мястото, където трябваше да ме чака Шигеко. При нея заварихме и съседката Окочи.

— О, Хашидзуме — извика тя, като зърна момчето. После, сякаш й бе трудно да намери подходящи думи, започна несвързано. — Ето каква стана тя. Не им върви на някои хора… Леля ти… Чичо ти… Заведе я в болницата „Кьосай“.

Най-сетне г-жа Окочи успя да разкаже какво се бе случило. Ранили лелята на студента пред очите й. Двете жени стояли на улицата и разговаряли за свой общ познат, призован в армията. Внезапно в небето блеснала ослепително ярка светлина и се разнесъл гръм. Миг след това една летяща във въздуха керемида направо разсякла лицето на г-жа Нитта.

Г-жа Окочи бе родом от Токио и там като ученичка в отделенията бе преживяла голямото земетресение. Тъй че тя от собствен опит знаеше какви страхотни поразии можеха да направят летящите керемиди. При земетресение някаква незнайна сила ги вдига високо във въздуха и те се понасят досущ като картоните, с които обичат понякога да си играят децата. В Токио имало случаи на отлетели на повече от петдесет метра от първоначалното си място керемиди. Можеше да си представи в такъв случай човек, какво е бил способен да направи с тях взрив като този, който преживяхме.

Сякаш за да докаже, че най-сетне се е опомнил, Хашидзуме заплака и рече през сълзи:

— Отивам в болницата. Много съм ви благодарен за всичко. Бъдете здрави.

Момчето дълго отказваше да вземе петте йени, които г-жа Окочи му буташе в ръката, но най-после ги взе и тръгна.

След като премислихме всички възможности, с Шигеко решихме, че е най-добре да отидем в транспортната кантора в Уджина. Струваше ни се, че дори и Ясуко да тръгнеше с камиона от Фуруе обратно за Хирошима, пожарите на изток и безбройният поток от ранени щяха да подскажат на нея и на спътниците й, че е невъзможно да се стигне до Сенда-мачи. Щяха вероятно да решат, че и нашият квартал гори. Пък и нали грижата за всички бе поел Ноджима. Той може би щеше да ги преведе до Уджина, но не по пътя, а с лодка по реката. Бях почти сигурен в това, защото самият Ноджима ми бе разправял, че имал един познат, рибар от Миядзу, от когото винаги при нужда можел да вземе лодка. Не можех просто да се начудя на невероятната предвидливост на тоя Ноджима.

— Сигурен съм, че съседът Ноджима ще ги закара с лодка до Уджина — рекох на Шигеко. — Никога няма да се реши да тръгне по пътя той, като види пожарите. Пък и не би могъл да го стори, дори и да иска. А стигне ли до Уджина, Ясуко непременно ще се обади в транспортната кантора. Тази вечер аз също трябва на всяка цена да бъда там и Ясуко знае това. Ще видиш, че ще я намерим там.

Жена ми се съгласи с мен и двамата решихме час по-скоро да потеглим за Уджина. Въпреки всичко поемахме известен риск, тъй като не бяхме абсолютно сигурни, че Ясуко непременно ще се отбие в кантората. Шигеко се обърна с лице към басейна, притисна една до друга дланите на ръцете си и набързо се помоли.

— Пожелавам ви да намерите племенницата си в Уджина — рече ни на прощаване г-жа Окочи. — Лично аз започвам все повече да се притеснявам.

Тя се бе договорила с мъжа си — банков чиновник — да се чакат също при басейна. Те имаха само един син, когото веднага след завършване на университета бяха мобилизирали и отправили с частите на армията в Палембанг на остров Суматра.

Не знаехме какво да правим с тенджерата за варене на ориз и с тигана, затова Шигеко сложи в тях по една тухла от разрушената ограда и ги пусна в басейна. Наблюдавах ги, докато те плавно потъваха във водата.

— Ще ми се някой ден отново да се върна тук и да прибера тенджерата и тигана — промълвих аз. — Но дали този ден ще настъпи?

— Дано — рече г-жа Окочи. — Бъдете здрави и се пазете. Поздравете от мен Ясуко.

Двамата с Шигеко напуснахме игрището и тръгнахме към моста Миюки. Трупът, който се въргаляше отстрани, бе целият почернял от мухи. На мястото на ушите имаше гъсти съсиреци спечена кръв. Ускорих крачка. Зад гърба ми Шигеко се обади: