Масуджи Ибусе - Черен дъжд

— Не мога да разбера какво се е случило — напълно объркан промълви Ноджима. — Сега е отлив и не ми се вярва да е отишла нагоре по течението. По-вероятно е да се е спуснала надолу по реката, нали? Тръгвайте да я търсим.

— Да не е онази там — викнах и му посочих една лодка по-надолу сред реката.

— Не, не е тя. Това е някакъв наполовина потънал катер. А лодката на рибаря от Миядзу е голяма, близо два тона и половина… Името й е „Кюшин-мару“. Само да не се окажа измамен — рече Ноджима и отново закрачи напред.

Ние тримата го последвахме. Вървяхме все на запад. От високия насип на брега се виждаха къщите по крайбрежната улица. Всички те бяха наклонени, но ъгълът на наклона прогресивно намаляваше. И тук обаче разрушенията бяха невероятни. Керемидите от покривите се бяха свлекли почти навред, избити бяха и стъклата на прозорците. По улицата имаше и много нови и солидни къщи, но и техните покриви бяха разрушени. Тук-таме по тях зееха огромни дупки.

Безспорно Ноджима възприемаше случилото се като накърняване на собственото му достойнство. Той крачеше мълчаливо напред и само от време на време промърморваше: „Това наистина е ужасно“, „Много съжалявам“ или пък „Този път страшно се изложих“.

По насипа вървяха и много други бежанци. Ноджима просто летеше и аз започнах да усещам болка в краката си, пресъхна ми и гърлото. Едва успявах да го следвам. Преметнатата на гърба ми раница ужасно натежа. Шигеко и Ясуко също с големи усилия, изглежда, носеха своите.

— Извинявай, Ноджима — най-сетне се реших да се обадя аз, — но ние трябва да се откажем.

Ноджима спря.

— Много съжалявам, че така се получи — той изглеждаше съвсем объркан. — Толкова съм виновен, че и вас повлякох в тая суматоха. Но кой да предположи, кой да предположи?

— Моля ви се, моля ви се — рече Шигеко. — Бъдете здрав, г-н Ноджима.

— В такъв случай няма защо повече да стърча тук. По-добре е да вървя. Бъдете здрави. Сбогом.

Ноджима вдигна ръка, докосна бегло капишона си за поздрав, после рязко се обърна и забърза напред. Получи се много лошо, че се разделихме при такива обстоятелства с него, който имаше славата на най-образован и най-добре информиран човек в квартала ни. Освен това Ноджима бе горд човек и винаги служеше за пример на другите със своето отношение към хората и с прословутата си предвидливост.

Жажда изгаряше гърлото ми, затова измъкнах от раницата бутилка с вода и пих направо от нея. Щом Ноджима се изгуби от погледа ми, аз отново метнах раницата на гърба си. Щеше ми се да разбера настроението на Шигеко, затова рекох:

— Въпреки всичко трябва да сме благодарни на Ноджима, че ни накара да тръгнем с него. Ползата от цялата работа е, че поне взехме определено решение.

И действително, пламъците на пожарите бързо поглъщаха един след друг кварталите на града и да оставаме в Хирошима бе съвсем неразумно. Непременно трябваше поне за известно време да намерим някакво убежище.

Почти всички стъкла на сградата, в която се намираше транспортната кантора в Уджина, бяха изпочупени. Шефът на кантората, Сугимура, се опита да разбере нещо от мен за състоянието на текстилната фабрика във Фуруичи, но аз му обясних, че и самият нищо не зная, защото се бях върнал от средата на пътя. Не можех да кажа и нищо по-определено за това, какво всъщност ставаше в Хирошима. Когато му разказах, че Мияджи видял с очите си как главната кула на хирошимския замък се вдигнала във въздуха и отлетяла на повече от сто метра, Сугимура възкликна: „Не може да бъде!“, и тежко въздъхна. Аз му предадох писмено съобщение от директора на фабриката във Фуруичи и получих срещу него разписка. После, вече устно, му съобщих някои секретни новини.

Сугимура бе така любезен да ни нахрани и тримата до насита — оризови топки от току-що сварен ориз, маринована ряпа и сварени в подсладен соев сос зеленчуци. Угощението беше царско. Когато се нахранихме, ние от сърце му благодарихме, напуснахме кантората и се отправихме обратно, като следвахме линията на трамвая.

Потокът от ранени не секваше. За разлика от сутринта обаче тежко ранените бяха станали много повече. Сред тях особено впечатление правеше един мъж, костта на рамото на който бе щръкнала, напълно оголена от месото. Друг един се опираше на бамбукова пръчка като на патерица и подскачаше на един крак, тъй като другият му бе присвит с шина на две. На парче от врата мъж и жена носеха потънало в кръв мъртво детенце. От главата, лицето и ръцете на застанала край пътя жена се стичаше кръв и тя изглеждаше като заляна с яркочервена боя. Белееха само очите и зъбите й.