Масуджи Ибусе - Черен дъжд

Когато минавахме покрай ранените, Ясуко се втренчваше в тях и току им викаше: „Чичо, погледни тая жена“, „Лельо, виж този човек.“ Трябваше на няколко пъти да й повторя, че не сме на представление. Не можехме с нищо да помогнем на докараните до такова окаяно състояние ранени, освен да ги отминем с максимално спокойствие и забити в земята погледи.

Добрахме се до моста Миюки. От нашия квартал не беше останала нито една къща. По земята лазеше пушек. Вятърът го носеше на изток. Сега напълно осъзнахме колко добре бяхме направили, че отидохме до Уджина. Всичко наоколо се бе така напекло, че трудно се дишаше. Най-напред прекосихме напреко университетското игрище, после минахме по едно малко безименно мостче и пресякохме зеленчуковите градини, за да излезем от задната страна на нашата къща — на нашата бивша къща. Шигеко и Ясуко вървяха мълчаливо след мен.

От къщата не беше останало нищо. И само в далечината, през гъстата пелена от черен дим, се виждаше малката горичка от камфорови дървета. Дори и сега те бяха зелени и разкошни. Единственото нещо, което стърчеше между нас и горичката, беше самотната плачеща върба. Клоните й унило висяха надолу и приличаха на черни жици.

Отдалечихме се от мястото, но аз все обръщах глава назад. Трябва да се бях обърнал не по-малко от седем-осем пъти.

Плодовете на дърветата висяха безжизнени по клоните. Силната топлина ги бе просто опекла. Горната половина на един телефонен стълб бе изгоряла и сега от него високо нагоре се издигаше стълб дим. Човек имате чувството, че това е някаква току-що загасена гигантска свещ. От време на време, когато лъхваше горещият повей на вятъра, огънят издаваше тихо съскане, а почернелите дървета и малката купчина развалини, които бяха останали от нашата къща, изпускаше мигом ярки червени пламъчета. После се издигаше и облак дим, но вятърът бързо го разсейваше.

— Лельо, а къде ще спим нощес? — плахо попита Ясуко.

Шигеко не отвърна нищо.

— Единствената възможност е да отидем във фабриката — рекох аз. — Не успеем ли обаче да се доберем дотам, ще трябва да прекараме нощта на брега на реката. Друг изход няма.

Пресякохме пепелищата и стигнахме до реката. Тръгнахме нагоре по течението. Близо до основното училище „Сенда“ видяхме да лежи на брега един кон. Краката му бяха опънати, почернелият му и неестествено подут корем на моменти се издигаше, а после отново мъчително се спускаше. Той още дишаше — късо, рязко дихание, което подсказваше, че в него все още тлеят последни искрици живот. В двора на училището намерихме кофа с вода. Дойде ми наум да намокрим в нея кърпите си и да ги омотаем около носа и устата, за да не се задушим от дима.

Обмислих добре кой е най-краткият път към Фуруичи и поведох двете жени. Тръгнахме по централната улица от моста Хиджияма към моста Сагино. От време на време вятърът разсейваше дима и тогава от двете страни на улицата се показваха високите бетонни сгради. От прозорците на едната им страна излизаха кълба черен пушек. Но щом вятърът сменеше посоката си, дим започваха да бълват дупките на прозорците от противоположната им страна. Някои от зданията все още горяха. Всеки мощен повей на вятъра разпъждаше дима и тогава се виждаше цялата улица, по която тук-таме се мяркаха неясните очертания на човешки фигури. Но после плътната пелена черен дим отново ни обгръщаше и ние се принуждавахме да закриваме устата и носа си с мокрите кърпи. Преди да успеем да изминем и половин километър, кърпите съвсем изсъхнаха.

Димът ни пречеше да виждаме и да вървим беше много опасно. Можехме да се натъкнем на догарящи предмети и тежко да се нараним. Аз току спирах и давах знак на Шигеко и Ясуко да не мърдат от местата си. Изчаквахме да се поразсее димът и чак тогава тръгвахме отново. Ние тримата май повече стояхме, отколкото вървяхме.

Изведнъж Ясуко се спъна в нещо, падна и нададе болезнен вик. А когато димът за миг изчезна, стана ясно, че тя се е препънала в трупа на жена, притиснала до гърдите си бебе. Реших да вървя най-отпред и внимателно да се взирам във всеки тъмен предмет по пътя. Въпреки всичко на няколко пъти се натъквахме на трупове, падахме, а ръцете ни потъваха в мекия разтопен асфалт. Веднъж дори кракът ми настъпи полуизгоряло човешко тяло. Костите му изпукаха глухо и се разлетяха настрани. Аз замръзнах от ужас.

Беше много трудно да се върви, защото краката ни потъваха в размекналия се асфалт. Наложи се на няколко пъти да пристягам връзките на обувките си, за да мога по-лесно да ги измъквам. Но много скоро те пак започваха да се изхлузват от краката ми и аз трябваше отново да повтарям цялата процедура. А колко много ценно време губех за това.