Масуджи Ибусе - Черен дъжд

Западният плац се бе превърнал в необятна пясъчна пустош. Това ми напомни за безкрайната пустиня, която бях видял във филма „Мароко“. Макар и на кино, оная пустиня излъчваше сякаш мирис на пясък, тя бе съвсем безлюдна и по безбрежната й повърхност нямаше и следа от човешки крак. Пясъчната пустош на плаца обаче бе съвсем различна. Горещото й дихание разнасяше лютива миризма на пушек, по посока на хълмовете се точеха безброй човешки дири. Изглежда бе валяло. Пясъкът бе много ситен и в него ясно личаха дупчици с големината на едри бобени зърна. Горе-долу също толкова големи бяха и черните петънца по разхвърляните наоколо вестници. Черният дъжд се бе излял и в този район. Кракът на облака — медуза ще да е бил наистина дъждовен порой, но можех ли да си представя, че капките му са чак толкова големи.

В западния край на плаца се натъкнахме на множество някакви особени черни топки, разпилени в пясъка. Нямах никаква представа от какво се бяха образували, но когато пристъпих малко по-близо, разбрах, че са навили се на кълбо ламаринени листове. Навярно мощната въздушна вълна ги бе издигнала високо в небето, където се бяха разтопили от страшната горещина, а после вятърът ги бе оформил на топки. Бяха с много правилна форма, като топки от ориз. Предположих, че лудо са се въртели в пламъците на огнения водовъртеж и преди да паднат на земята, са танцували като зловещи снаряди из въздуха.

Хвърлих назад поглед към пясъчната пустош. Към хълмовете забързано крачеше самотна човешка фигура. Бе някакво момче. Вървеше по долни гащи, коремът му бе съвсем разголен, а ризата му плющеше на вятъра. Момчето махна с ръка и ни извика, после се обърна и продължи пътя си. Така и не схванах какъв беше този негов жест.

Вървяхме все така на север. На брега до храма Гококу стоеше на пост часови. Приближихме се до него и чак тогава разбрахме, че е мъртъв. Подпрян бе на насипа, а очите му зееха широко отворени. Нашивките на яката му показваха, че е обикновен редник, макар да беше около тридесет и седем-осем годишен. Изразът на лицето му обаче излъчваше достойнство.

— Прилича ми на тръбача от оная история — обади се Шигеко.

— Чуваш ли се какво говориш? — подвикнах й строго аз, макар че и на мен фигурата на войника ми напомни за смелия тръбач от японо-китайската война, когото бяха намерили мъртъв, с тръба на уста.

Наблизо бе мястото, където бе избухнала бомбата. На запад от хирошимския замък видяхме още един мъртвец — подпрян на камък юноша. Той бе на колело, а в ръка държеше дървена кутия. Смъртта го бе покосила точно когато бе разнасял на клиентите храна от ресторанта.

По време на тренировки ни учеха, че когато пада бомба, човек трябва дълбоко да поеме дъх. Бяха ли вдишали дълбоко редникът и юношата в момента на взрива? Колкото до дишането, не можех да си го обясня физиологически, защото според мен, ако дробовете са пълни до краен предел с въздух, взривът упражнява огромно налягане върху тях и човек свършва за секунди.

Приседнахме на насипа да поотдъхнем. В този момент чух един познат глас да ме вика. Беше сержантът от полицията Сусуму Сато — мой стар приятел.

— Здравей — отвърнах на поздрава му аз.

Сато веднага забеляза раната на бузата ми.

От него разбрах, че началникът на Областното управление на Чугоку г-н Оцука не успял навреме да избяга и загинал в къщата си. Нямах и представа, че Сато е преместен от полицията в Областното управление на Чугоку, нито пък че съществува учреждение с подобно название. Каква небрежност от моя страна! Пак от него за пръв път чух, че напоследък атаките на врага станали особено яростни. Точно затова било взето решението Япония да се приготви за сражения на собствена територия. Учредени били местни управленчески органи, нещо като самостоятелни временни правителства, с цел да бъде продължена борбата във всеки район поотделно, в случай че вражеските сили успеят да разкъсат страната на части. Точно затова в училищата и фабриките в района на Хирошима били складирани боеприпаси и всичко останало, необходимо за бой.

— Сега разбирам какво означава лозунгът, че войната едва сега започва — рекох аз.

— Да, идеята е да се следва установената преди повече от половин век политика за укрепване на мощта на Япония и създаване на непобедима във военно отношение силна нация. Не сме ние с теб тези, които можем да оспорваме верността й, нито пък да мислим, че това е един вид трагичен финал. Ние сме се родили, за да вярваме и приемаме всичко това. Такава ни е съдбата…