Масуджи Ибусе - Черен дъжд

Обикновено цялата дневна дажба ориз или заместители варяхме сутрин рано. После го правехме на топки, увивахме топките в парчета грубо платно и ги закачвахме вън на проветриво място. Правехме това, за да са ни под ръка в случай на въздушна тревога. С такава цел аз винаги държах и попрепържен ориз като храна за краен случай (пак нашите ми го изпращаха от село) и един документ с нашите имена и тези на нашите близки.

Можехме да пържим само рибата, която ни се полагаше по дажба. А тази, която купувахме на черния пазар, все варяхме, защото ако я пържехме, миризмата можеше да предизвика любопитството на съседите и те после да ни наклеветят.

Със сладкото бяхме горе-долу добре. Един колега на Ясуко й заделяше малко от онова, което редовно купуваше на черната борса. Това бяха особен вид сладки. Правеше ги някакъв селянин от Фуруичи. Сладките опитвахме, разбира се, само от време на време. Понякога ги смучехме, за да си залъжем глада, макар и да съзнавахме, че това е истинско прахосване на скъпоценна храна. Колкото до алкохола, дневната ни дажба включваше и саке, което се разпределяше между семействата в квартала. Станало веднъж част от полагаемата се всекиму дажба, към сакето се пристрастиха дори и хора, които до преди това не бяха близвали алкохол. Странни неща се случваха по онова време.

Цигари също ни се полагаха. Освен това един познат от завода ни изпращаше листа тютюн, купени, разбира се, на черна борса. Листата нареждахме внимателно под дъските на пода и ги оставяхме малко да се поовлажнят. След това ги нарязвахме с ножица и ги свивахме на цигари, като използвахме за случая тънките листове от един английски речник. Тогава научих, че този вид хартия се нарича „индийска“. В последните години на войната и малко след това вкъщи изпушихме цял речник джобен формат.

През последните години на войната всяко семейство от нашата квартална асоциация допълваше храната си с всевъзможни растения и треви. Особено онези, които имаха малки деца. Те едва изчакваха да се подадат филизите на различните видове храсти, обираха ги, белеха тънката им кора и ги даваха на дечицата вместо обедна закуска. Хората събираха и билки, които растяха по бреговете на река Отагава извън града, и някои семейства, в които всички членове работеха, молеха съседите си да наберат и за тях. По онова време на децата се даваха главно препечени соеви семена и дивите растения внасяха един вид разнообразие в храната им.

Някои донасяха от покрайнините на града и киселец. Обикновено го оставяхме да кисне една нощ в солена вода, а после го ядяхме вместо туршия.

Корени на тръстика, сладка трева, звездица, лапад и други (това може и да не са научните им названия) се задушаваха съвсем леко и понякога се поднасяха полети със соев сос, или след запържване като отделно ястие. Морковите и стъблата на репея се считаха за голям лукс. На недохранените деца и на онези, които нощем се напикаваха, даваха корени от смокини, или плодове от един вид храст, предварително сварени в соя. Помня, че още като дете ядях такива неща, за да не хващам глисти. Мама ги купуваше от един дървар.

Една жена от нашия квартал пък пиеше настойка от мраволъв в саке. Тя страдаше от силно главоболие и все разправяше, че това е единственото средство, което й помага.

Имах всъщност намерение да опиша само нашето примерно семейно меню, но тъй като всеки ден в кухнята правех все едно и също, спомените ми така са се объркали, че май нищо не излезе. Съмнявам се даже дали готвачите на най-големите токийски хотели, като хотел „Империал“ например са в състояние да си спомнят до най-малки подробности какво точно са готвили в деня, в който беше обявена капитулацията на Япония. Чувала съм да разправят, че точно тогава в „Империал“ са били отседнали представителите на всички страни — участнички в Сферата за взаимно процъфтяване на Югоизточна Азия, както и на други организации, свързани с външно министерство. Какво ли са яли всички те в онзи ден? Но както и да е, онова, което най-вече ядяхме през последните военни години, беше смесен със соеви зърна ориз и сварена в соев сос обезмаслена соя, без да добавяме захар.

Съвсем невъзможно беше да се намери друго, освен риба. А вместо чай, обикновено си запарвахме осолени вишневи пъпки. Да се намерят въглища или брикети бе също така невъзможно, затова вкъщи се топлехме по следния начин: винаги, когато готвех, държах във фурната на печката камъни или тухли. След като достатъчно се стоплеха, ние ги увивахме във вестници, а най-отгоре и в парче плат, и ги държахме долепени до гърбовете си. Когато седяхме на земята, стискахме камъните между краката си, а когато бяхме на столове, слагахме краката си върху тях. Камъните естествено постепенно изстиваха, но ние махахме един по един вестниците и използвахме докрай нищожната топлинка.