Масуджи Ибусе - Черен дъжд

Промъкнах се внимателно между дърветата и се върнах при Шигеко и Ясуко. Подвикнах им да стават и да тръгваме. В пръстите на краката си усещах нетърпима болка. Подканих още няколко пъти двете жени, но те дори не отвърнаха. Бяха съвсем капнали от умора.

— Тогава тръгвам сам. Правете каквото искате — викнах сърдито аз.

При тези мои думи Шигеко и Ясуко най-сетне се размърдаха и бавно се изправиха на крака. Вървях, но болката в пръстите на краката ми ставаше все по-остра. Тя ме принуждаваше направо да подскачам. Двете жени също се оплакваха, че ги болят краката. Този ден бях извървял почти седемнадесет километра, жена ми — не по-малко от десет, а Ясуко — около осем. Ние крачехме и в движение ядяхме препечен ориз. Шигеко носеше в ръце пълна платнена торбичка. Всеки мушваше ръка в нея, измъкваше пълна шепа ориз и лакомо го налапваше. После дълго го хрупахме. Оризът постепенно се превръщаше в захар и приятно сладнееше в устата. Бе далеч по-вкусен от водата и от краставиците. Пък и много по-приятно бе да го ядеш в движение. Сега разбрах защо в далечното минало пътешествениците винаги са си носили препечен ориз за из път. Изпразнехме ли уста, ние отново посягахме към торбичката, измъквахме нова шепа ориз и го налапвахме. Може на външен вид препеченият ориз и да не е чак толкова пикантен, но, все едно, сърцето ми се пълнеше с тиха благодарност към близките на Шигеко, които ни го бяха изпратили от село.

По главното шосе се влачеше поток от бежанци. Излезе, че ония там, в горичката, са били напълно прави, защото всички къщи край пътя бяха със здраво залостени врати и прозорци. Пред портата на една къща се въргаляше почернял вързоп от изгорели рогозки. Вероятно кибрита им бе драснал някой от миналите тук бежанци.

Вървяхме дълго, но къщите около нас оставаха все така глухи и безмълвни. Тук обаче, за разлика от горещото дихание на града, повяваше прохладен вятър и леко къдреше повърхността на оризовите ниви. Покрай нас преминаха тичешком няколко свещеника от католическата църква в северна част на Гара Ямамото. Изостанал далеч зад тях се влачеше запъхтян друг един свещеник. Бе човек отдавна прескочил средната възраст. Дойде ми наум, че го бях срещал често във влака за Кабе. Когато ни настигна, свещеникът хвърли поглед към мен и изглежда също ме позна, защото кимна и извика: „Дръжте се!“

Най-сетне стигнахме до Гара Ямамото. Оттук нататък влаковете се движеха. Един стоеше на самата гара. Бе претъпкан до краен предел, но ние все пак успяхме да извоюваме мъничко местенце и за себе си в коридора на един от вагоните. Притискаха ме отвред. Направих опит поне малко да поразширя пространството около себе си и леко побутнах с рамо вързопа, който просто ми пречеше да дишам. Той висеше на гърба на една жена около тридесетте. Стори ми се, че в него има нещо съвсем особено, затова плахо го опипах с ръка. Усетих очертанията на ухо. Във вързопа имаше дете. Почувствувах прилив на гняв. Каква жестокост! Нима можеше да се носи така дете? Ами че то щеше направо да се задуши.

— Извинете — обърнах се с възможно най-мек тон към жената пред мен. — Вашето дете ли е това тук?

— Да — едва чуто промълви тя. — Мъртво е.

— О, простете ме — сърцето ми се преобърна. — Не знаех… Извинявайте, че ви блъснах и изобщо…

— Моля ви се — рече любезно жената. — Какво друго може да направи човек в тази тълпа. Жената понамести вързопа на гърба си, сведе глава и се разрида. — Всичко стана по време на взрива. Люлката се счупи, детето отхвръкна и се смачка в стената. После къщата ни пламна. Успях набързо да го увия и да избягам в последния момент. Донесох го на гръб дотук. Искам да стигна до Иимори. Там живеят родителите ми. Ще го погреба в родния си край.

Жената спря да плаче и повече не отвори уста. Аз също нямах сили да продължа да разговарям с нея.

Високо в небето над мрежата от електрически жици летеше хвърчило. Цикадите издаваха пронизителен писък, във водата на езерото с лилиите край пътя шумно пляскаха с криле патици.

Кондукторът обяви, че всеки момент влакът ще потегли и онези, които не бяха могли да се качат и висяха на перона, се развикаха гръмогласно. Влакът потегли рязко напред и спря. После пак потегли и отново спря.

— Какво, по дяволите, става? Тръгваме ли най-сетне, или не? — изрева един глас. Във вагона се понесе ропот. Някакъв мъж започна да държи реч:

— Граждани, сами виждате до каква пълна деградация са стигнали държавните железопътни линии. Ангажирали се да превозват само стоки за черния пазар, те нямат дори елементарно отношение към обикновения пътник…