Масуджи Ибусе - Черен дъжд

Върнах се от гарата във фабриката и заварих да ме чака там срочна задача. Трябваше да организирам доставката на въглища за нашата фабрика, което налагаше незабавно да замина за Хирошима или за Уджина. От съседната на кабинета стая г-н Фуджита донесе голям вързоп.

— Извинявай, но се налага час по-скоро да се направи нещо по този въпрос. Всичко, което може евентуално да ти потрябва в разрушения град, е тук, в този вързоп. И бъди много внимателен, защото не е чудно да има нови бомбардировки.

Оставих на директора бележка за Шигеко и се приготвих за път. Сложих на главата си ватираната качулка, взех си и личния санитарен пакет, преметнах вързопа на гръб и тръгнах.

Влакът ме закара до Гара Ямамото. Оттук до Хирошима движението още не бе възстановено. На същата гара заедно с мен слязоха още петдесет-шестдесет души, но не забелязах нито един човек да напуска гарата. Всички тръгнаха по линията на влака по посока към града. Жителите на Хирошима се славят със своята невероятна общителност, но същия този ден всички ние вървяхме напред, без да си разменим нито дума. Багаж на гърба си освен мен носеха още две жени в торбести шалвари, които крачеха пред мен. На пръсти се брояха онези, които носеха пакетчета с храна, нищо друго не би било в състояние да демонстрира толкова живо страшната липса на храна, която бе засегнала дори и селата около Хирошима. Вървях и се чудех колко ли безмълвни групи хора като нашата стоварват всеки ден влаковете пред изгорелите останки на града.

Когато най-после стигнахме до най-големите разрушения над мъртвата пустиня се разнесе полъхът на влажен зловонен вятър. Групата ни взе постепенно да намалява. Един по един хората поемаха по своя си път, докато в края на краищата в избраната от мен посока не останаха да вървят само няколко смълчани сенки. Наоколо бе пустош, сред която се извисяваха камари от натрошени керемиди.

Минах по някакъв мост и се сепнах, че не мога да разбера къде съм. Обърнах се назад и едва тогава разпознах желязната арка, която бе устояла на пламъците — беше мостът Йокогава. Когато на 6 август на излизане от града вървях приблизително по същия път, съвсем наблизо оттук в един танкер с вода видях да плуват труповете на три жени. Спомням си, че с огромни усилия на волята се мъчех да си наложа да не гледам към тях, но не можах да се сдържа и все пак погледнах за миг. От слабините на единия труп се подаваше дебелото черво. То бе набъбнало и беше дълго може би около метър. Плуваше на повърхността на водата, навиваше се на кръг и се поклащаше леко насам-натам като балон.

На изгорялата страна на един от храмовете в Тера-мачи висеше дъсчица с надпис, надраскан набързо с въглен. Той гласеше „Приемен пункт за трупове от района Некоя.“ Надникнах в двора и видях до тухлената стена огромна купчина, висока около два метра, от мъртви тела. Някои от тях изглеждаха премазани, други наполовина изгорели, от трети бяха останали само белезникави кости. На места оградата беше срутена и ако имаше човек очи да гледа, то независимо от желанието му, зловещата гледка се изпречваше пред погледа му. Камарата от трупове бе почерняла от мухи.

Тъкмо се взирах с ужас в нея, когато нещо — може би лек ветрец — подплаши рояка мухи и те с гръмко жужене се разхвърчаха, но само миг след това отново се притаиха върху труповете. Не можех да дишам от ужасното зловоние. За миг спрях дъха си и побягнах от мястото. След малко тръгнах вече по-бавно, като притисках кърпа до носа си. Зловонието обаче продължаваше да ме преследва и усетих, че започва да ми прилошава.

Веднъж измъкнал се от развалините на Тера-мачи, започнах да усещам по-слабо миризмата. Но това се оказа само мимолетна почивка, защото труповете край пътя ставаха все повече и повече и не след дълго отново се оказах обгърнат отвред от силно зловоние. Бях попаднал в ад — ад, в който измъчваха с вездесъща зловеща миризма. Изглежда, че единственото място, където тя се усещаше сравнително по-слабо, беше мостът Аиои. Там поне от реката духаше вятър. Въздъхнах с известно облекчение, стоварих багажа си до каменното укрепление и седнах да почина.

Градът бе изцяло сринат и пред очите се откриваше необятна гледка. На юг съвсем ясно виждах сиво-зеленикавите хълмове на Окава-чо, пощадените от пожарите гори на Муко-Уджина, а право пред себе си съзирах възвишенията на планината Шумисен на остров Мияджима. На запад се възвишаваха хълмовете Еба, а на изток — свещеният хълм на храма Тошогу. Върху посърналата пустош в центъра на града стърчаха скелетите на няколко сгради. Освен тях виждах само овъглени греди и купчини керемиди. Тук-там се мяркаха сред мъртвата пустиня бели и черни петънца, които се движеха. Трябва да бяха хора, дошли да търсят костите на своите близки. Опустошение и тишина!