Масуджи Ибусе - Черен дъжд

Остра болка в червата ме принуди да приседна върху някакви каменни стълби, макар че те бяха покрити с дебел слой пепел. Разрових с пръст пепелта и открих, че мога да пиша по нея. Тя беше суха и ситна като пудра и приличаше на елдено брашно. Написах разни неща. Върнах се мислено в детството си и си въобразих, че съм ученик пред черната дъска в клас. Започнах да чертая Питагоровата теорема, но я зарязах на средата.

След малко болката поутихна. Огледах се настрани, за да определя къде се намирам. Разбрах, че съм пред входа на самото кметство. Наоколо се въргаляха овъглени греди. Такива имаше и пред мен, и зад мен, и изобщо навсякъде. Печална картина! Стените на зданията, които само преди няколко дена радваха окото с приятния си кремав цвят, се бяха превърнали в сивкаво-кафяви назъбени крепости. Рамките на прозорците бяха избити, а да не говорим за стъклата. В коридора, който водеше към вътрешността на сградата, се въргаляха в безпорядък парчета желязо. Може и да бяха сплескани каски, не знам. Кметството се бе превърнало буквално в безмълвна пустош. Изведнъж най-неочаквано някъде от бездната на тая пустош се разнесе шум, сякаш под пода влачеха празни дървени каси. Заслушах се и започна да ми се струва, че шумът иде нейде изпод земята. Усетих тръпки на ужас и бързешката метнах вързопа на гърба си. В този момент ме стресна един глас, който ми извика:

— Ей, Шидзума, накъде?

Оказа се, че това бе старият технолог от консервната фабрика в Уджина, г-н Таширо.

— Ах, Таширо, ти ли си? Жив и здрав? Какъв е тоя шум?

— Чиновниците от кметството разчистват изгорелите греди. Ама че ти си си изгорил лицето! Какво става със семейството ти?

— Слава богу, живи са. Какво правите във вашата фабрика с въглищата? Как се оправяте? Аз съм тръгнал да търся фирмата, която се занимава с разпределението на доставките, но нямам и представа къде е.

— Ами сградата на фирмата е разрушена, а чиновниците са бог знае къде. И понеже и аз като теб съм тръгнал за същото, реших най-сетне да дойда и до кметството.

Много се учудих, защото консервната фабрика на Уджина се снабдяваше от армейската продоволствена база, тъй като част от нейната продукция отиваше във военното интендантство. А излизаше, че и те имаха затруднения с доставката на въглища! От Таширо разбрах, че в кметството в момента вече работили около двадесетина служители под ръководството на заместник-кмета г-н Шибата. На Таширо обаче му отказали да приемат молбата на фабриката в Уджина за доставка на въглища. Отговорили му, че с този въпрос се занимава специална фирма и ако кметството реши на своя глава да заделя въглища за фабриката, незабавно ще си навлече на главата мъмрене от военните и така ситуацията само още повече ще се усложни.

— Та излезе, че съм дошъл тук, за да хленча — завърши разказа си Таширо.

При всички случаи обаче аз на всяка цена трябваше да докладвам на директора, затова помолих Таширо все пак да ме заведе във въпросната фирма. В качеството си на главен технолог на консервната фабрика старият човек бе много вещ, що се отнасяше до доставките на въглища, пък и бе приятел с шефа на фирмата.

— Странна работа — заговори Таширо, докато вървяхме, — но хич не проумявам защо една такава сериозна фирма, като тази с въглища, все още не е поставила обявление къде точно се намира седалището й. Нещо тук не е наред!

Върху развалините на бившето здание на фирмата, по-скоро на част от оцелялата бетонна стена, имаше най-различни надраскани набързо бележки, но Таширо бе напълно прав, че между тях нямаше никакво съобщение от фирмата.

Посланията бяха написани по всевъзможен начин — имаше и драсканици, имаше и красиви почерци. „Г-н Фуджино — гласеше например едно от тях, — молим Ви да съобщите адреса си. — Металургичен завод в Миккаичи.“ „Напишете тук на стената временния адрес на фирмата — Накабаяши, Компания Сангьо.“ „Г-н Хонда, наред ли е всичко при вас? Оставете, моля Ви, адреса, на който се намирате — фабрика Цуцуки, Кайтаичи.“ „Г-н Мурано, напишете къде се намирате — Учияма, Кои.“ Всички тия послания бяха явно написани с парчета от овъглените греди. Под всяко едно от тях бе акуратно поставена датата.

— Слушай, Таширо — рекох аз, — ами че тук няма отговор на нито едно послание. А я виж каква е датата под някои от тях! От преди три дена.

— Тогава значи се е случило най-страшното — отвърна Таширо.

— В какъв смисъл?

— Вероятно служителите от фирмата са загинали до един.