Масуджи Ибусе - Черен дъжд

Започнах да си мисля, че ние, които изпълнявахме официални поръчки на Интендантството, се трепехме прекалено много за своите клиенти. Основната причина за това бе невероятната липса на стоки. Полагаемите се дажби и на храна, и на други необходими за ежедневието стоки бяха толкова оскъдни, че ни се налагаше да обикаляме различни инстанции и да се молим като просяци и даже да се възползваме от връзките си с Интендантството. Това пък от своя страна ни задължаваше да правим някои не дотам законни услуги на Интендантството. Но докато ние напрягахме всичките си сили само и само да им угодим, те не си помръдваха даже пръста.

Във връзка с това и аз самият си бях имал доста неприятности. Първата беше малко след като постъпих на работа във фирмата. Тогава бяхме закупили петдесет големи каци с бобена паста. Половината, т.е. двадесет и пет каци, трябваше да преотстъпим на Интендантството. После нашата фабрика купи цяла кола с хаванчета за подарък на мината, но отново половината трябваше да бъдат дадени на ония от Интендантството. Същата бе и съдбата на двата вагона със съдове за вода — единият ни бе отнет. Да не говорим за вагона с готварските печки и за тридесетте бъчви с мандариново вино. Изобщо всеки път Интендантството чисто и просто ни изнудваше.

Мина ми през ума, че вместо да сме все така зависими от армията и да чакаме да ни тъпчат и лъжат, ние можем да си изработим някакъв свой начин за действие. Реших да поговоря по този въпрос с директора и се наругах за безкрайната си глупост да измина за тоя, що духа, толкова километра само защото треперехме да не останем без бучка въглища.

Излязох през главния вход и изведнъж изтръпнах, видях на какво бе заприличало езерото с лотосите, което толкова много обичах. Всички листа бяха наведени на юг, най-силно засегнатите бяха клюмнали като счупени чадъри. Нито един лотос не бе оцелял.

Преди да постъпя на работа във фабриката, аз работех цели седем години в Интендантството и държах стаи под наем в къщата на един полицай. Тогава ходех на работа пеша, като си носех обед от къщи. В ония времена обширните оризови полета и езерото с лотосите бяха най-добрите ми приятели. Всяка сутрин, докато изминавах пътя между Асахи-чо и Мидори-чо, аз истински се наслаждавах на накацалите по синорите между росните полета ята от врани. Лъскавата им черна перушина се съчетаваше чудесно и със зеленината на оризовите поля, и със започналите леко да пожълтяват върхове на оризовите класове. Гледката беше неописуемо прекрасна. За мен бе истинска наслада да я съзерцавам във ведро утро и това винаги повишаваше настроението ми.

„Ранни врани — дни желани“ — казваха в родното ми село. Това означаваше, че когато видиш рано сутрин врани, през целия ден ще ти върви. Не беше ли това своеобразен израз на народното чувство за красота!

Но този ден дори и в езерото с лотосите плуваше труп. А отстрани в тревата забелязах да пляска с криле един бял гълъб. Пристъпих внимателно към него и го вдигнах от земята. Дясното му око беше изтекло, а мястото над едното му крило бе обгоряло. За момент изпитах неудържимо желание да го изям, сварен в соев сос, но все пак го пуснах, като го подхвърлих високо нагоре. Гълъбът доста успешно размаха криле и прелетя над листата на лотосите, но миг след това рязко се спусна надолу и цопна в езерото.

Тръгнах направо към района Миюки. Вървях по същия път, по който бяхме минали на шести август. Зад насипа с вишневи дървета се виждаше болницата „Кьосай“. Стъклата на прозорците й бяха изпочупени. Насам-натам по коридорите трескаво се щураха хора. Някои изглежда бяха дошли да търсят близките си, а други — помощ за самите себе си. Сградата наистина гъмжеше от народ. Къщите край пътя бяха или наклонени на една страна, или просто рухнали. Собствениците бяха поразчистили дворовете около някои от тях — около ония, които, наклонени или не, все пак стояха на местата си. Те внасяха вътре плъзгащите се врати, от които впрочем бяха останали само рамките. Тук-таме имаше и подпрени с обгорели греди къщи, в които хората явно се бяха върнали да живеят, защото отвътре долитаха гласове. В една от къщите видях човек, който бе приседнал на пръстения под и стържеше с парче от счупена порцеланова чаша обгорялата до черно повърхност на някакъв стол. Тоя стол, кой знае защо, ми напомня за една картина на Ван Гог. Бях я видял в някакво списание. Та на тая същата картина имаше подобен грубо скован дървен стол, кой знае защо, гърлото ми изведнъж пресъхна.