Масуджи Ибусе - Черен дъжд

Накао бе заровил лице в листата и жадно вдъхваше миризмата им. Директорът ги бе натъпкал в една кошничка, та по-младите овални листа се бяха съвсем спаружили, а по-старите се бяха изпомачкали.

Накао обясни, че се канел да поживее известно време тук, поне дотогава, докато не намерел сина си. От кметството им давали храна — дневно по една голяма паница ориз с мариновани сливи или туршия от ряпа.

Сбогувах се с него, казах му, че скоро пак ще дойда и се върнах при носача. Преметнах през едното си рамо въжето на количката и тръгнах, като я задърпах след себе си. Веднага ми стана ясно каква трудна работа е да теглиш количка. Всеки път, когато някое от колелетата попадаше на парче от керемида, тънкото въже се впиваше в рамото ми и ме дърпаше рязко назад. Трябваше да напрегна всичките си сили и да се наведа напред, но при всяко подрусване въжето отново и отново ме дърпаше назад.

— Не, Рокуро — обърнах се аз към носача, — тая май няма да я бъде. Това въже не е никак еластично. От гледна точка на физиката няма нищо чудно в това, че е толкова трудно да се тегли с него количката. А трябва да извървим седем или даже осем километра. Ами че то ще ми смъкне напълно кожата от раменете.

— Трябва да се дърпа не само с рамото, а с тежестта на цялото тяло — отвърна оня. — Ето как става тя — и той направи на края на въжето примка.

Преметнах примката през дясното си рамо, прекарах я след това под лявата си ръка и възелът дойде точно на средата на гърба ми. Стана ми наистина по-лесно, макар че когато количката минаваше през буци, усещах болка в много по-голяма част от тялото си.

Изглежда, че нашата количка бе първата, минала по пътя от шести насам. Обърнах поглед назад и видях, че колелетата й бяха направили на сол парчетата от стъкла и бяха оставили след себе си две дири, които блестяха на слънцето.

Носачът бе напълнил две бутилки с вода и ги бе натоварил на количката. От време на време спирахме, за да обършем потта от челата си и отпивахме от водата. Бутилките изпразнихме, преди още да излезем от града. От непрестанното друсане и подскачане на количката и отвратителната воня по улиците жегата ми се струваше два пъти по-силна. По едно време не се стърпях и се обърнах към своя спътник:

— Слушай, Рокуро, дай тук някъде да седнем и да отдъхнем като хората.

— Не, нека най-напред да се измъкнем от града — отвърна той.

Аз влачех количката след себе си, като се стараех да мисля само за разстоянието, което бяхме изминали.

„Три километра — говорех си наум, — три и половина или може би дори малко повече…“ Когато изминахме около четири километра, ние спряхме в една къща край пътя и помолихме да ни разрешат да си налеем от кладенеца вода. Напълнихме двете бутилки и седнахме да починем. Моят спътник Рокуро Масуда ми бе препоръчан от една от готвачките във фабричния стол. Той бе сух и слаб мъж на около петдесет, но много издръжлив, а лицето му бе добро и приветливо.

Потеглихме отново. Когато изминахме и петия километър, пътят се изчисти. Вече нямаше разпилени навред парчета от керемиди. Престана и това ужасно друсане на количката и аз се почувствувах спасен. До къщи се добрахме, когато лампите вече светеха. Тъкмо се канех да се отпусна с облекчение на края на верандата, когато изведнъж, за мое велико учудване, видях проснати направо на татами под запалената крушка двама от нашите роднини. Те бяха заспали и хъркаха.

Платих на Рокуро и отидох от другата страна на къщата при кладенеца, за да потърся Шигеко.

— Ей, ето ме и мен. Върнах се с форсиран марш, така да се каже. Кога са пристигнали нашите гости?

Ясуко тъкмо палеше банята на хазяите, а Шигеко плакнеше в тъмното някакви дрехи в потока зад къщата. Обясниха ми, че когато се прибрали от Хирошима, заварили нашите роднини да седят, капнали от умора на верандата. Те, горките, бяха дошли тук чак от своето село, скътано далече в планините, за да разберат дали сме живи и здрави. Като видели, че целият ни район е изгорял до последната керемида, сетили се да разпитат къде работя и след дълго скитане най-сетне пристигнали тук.

— Така се зарадвах, че плаках ли плаках от радост — рече Шигеко. — Те страшно се разтревожили за нас. И с такива невероятни усилия са стигнали дотук. Дори им се е наложило да вървят пеша през железопътния мост над река Ашида — Шигеко отново се разплака ей така свободно и без да се стеснява, съвсем като дете.

11 август

Вместо да се заема с нашите гости аз трябваше да отида при директора на доклад. Докато вечеряхме в стола на фабриката, подробно му разказах за положението с въглищата в разрушения град. Изразих пред него и убеждението, че ние трябва да се надяваме само на себе си и да търсим начини да набавим със собствени сили необходимите ни количества въглища. Докладвах му между другото и какво бях направил с евкалиптовите листа.