Масуджи Ибусе - Черен дъжд

— Извинявай, Шидзума, че трябва да ти го кажа — рече директорът, — но ми се струва, че чисто и просто са те измамили. Как така военните от Интендантството да не разрешават да се пипат въглищата в Уджина? И защо? Ето това е въпросът. Трябвало е да им поискаш обяснение. Ти не си някакво дете да вика само „да, да“. За какво, по дяволите, мислят военните в този момент? Просто ще се побъркам!

Директорът беше толкова развълнуван, че когато понечи да отвори една консерва, ръцете му трепереха.

Но въпреки всичко вечерята излезе чудесна. Е, вярно, че ориз нямаше и вместо него поднесоха ечемичена каша с трици, но затова пък след нея изядохме една от консервите, определени за подарък на ония от фирмата за въглища в Хирошима. Не помнех кога за последен път бях ял такова вкусно нещо. Разкошно, като изваяно от мрамор кафеникаво месо, гъст и апетитен кехлибарен сок, аромат, от който ти потичат лигите.

Би било грехота да се изяде нещо толкова вкусно там, сред развалините на града. Не ще и съмнение, че в момента, в който отвориш консервата, върху нея ще връхлетят рояци от мухи. Нещо подобно ми бе разказал предишния ден и Таширо от консервената фабрика в Уджина. Той понечил да похапне и тъкмо си отворил една кутия с месо, когато наоколо му забръмчали мухи и само за няколко секунди месото пожълтяло. Насекомите били снесли отгоре му жълтите си яйца. Дори само мухите можели да те накарат да си плюеш на петите и да побегнеш, да не говорим за отвратителната воня, която се носела отвред. Погледната отзад износената платнена раница на Таширо изглеждала като избродирана цялата с черни вълнени конци. Това било от накацалите по нея мухи. Вероятно и моята е изглеждала точно така.

Ние с директора си разделихме месото по равно. И изядохме по още една паница с ечемичена каша. Тъкмо си дояждахме, когато един от нашите работници, казваше се Нишина, дойде да ме помоли да прочета молитва. Някой току-що беше умрял.

— Ще дойда веднага, щом свърша — рекох аз. — След половин или един час съм там.

В това време Нишина бе вперил пълен с упрек поглед в празната консервена кутия на масата. Тук, струва ми се, му беше мястото директорът да обясни, че месото се е пазело за подарък, но вместо наистина да постъпи така, той рече само:

— След като се наяде, Шидзума трябва да отиде непременно да си оплакне устата, защото е ял месо, нали разбираш. Днес сигурно той ще прочете „Заупокойната“.

Нишина преглътна слюнката си, но нищо не каза.

Покойната Саки Мицуда, тридесет и шест годишна вдовица, беше снаха на Нишина. Тя му бе разказала, че в момента на страшния взрив работела на нивите на едно стопанство в града. Плевяла бурените около картофените насаждения, та била клекнала на земята, а главата й била забрадена с кърпа. Кафявите листа на растенията всъщност я предпазили от смъртоносното отражение на яркия блясък. Жената не била убита на място, но временно загубила способността си да се движи.

Тя лежала известно време по корем между картофите. После се размърдала и погледнала към небето. То било черно. Районите Хакушима-Накамачи и Ниши-Накамачи представлявали морета от пламъци. Жената си дала сметка, че не може да остане повече на това място и запълзяла към брега на реката. Водата била тъмновиолетова и снахата на Нишина изведнъж се изплашила до смърт, защото помислила, че е настъпил краят на света. Пожарите се разпространявали просто светкавично. Трябвало да бяга. Бедната жена мобилизирала цялата си храброст и скочила във водата, като се хванала за края на един бамбуков сал. (Салът бил един от онези, направени от гражданите на Хирошима по нареждане на местните власти. Те бяха измислени като средство за спасение в случай на въздушно нападение.) Било в момент на прилив и реката била доста дълбока. Скоро завалял дъжд и станало страшно студено. Жената се покатерила на сала и с помощта на някаква тояга, която използвала като весло, се понесла надолу по течението все по-далеч и по-далеч от опасността. Във фабриката пристигнала след два дена късно вечерта. Тогава тя все още можела да върви без чужда помощ, но на следващия ден силите внезапно я напуснали и жената започнала да чувствува силни болки, които впрочем така и не я оставили до смъртта й, настъпила съвсем неотдавна.

Записах най-подробно всичко това, понеже отговарях и за погребенията на външните лица и формалностите около тях.

Въпросното стопанство в града, в което бе работила снахата на Нишина, бе преди това крайбрежен парк. Но през пролетта на предишната година паркът бе превърнат на ниви. Такава бе тогава директивата на правителството — да се направи обработваемо всяко свободно парче земя и навред да се засаждат и отглеждат патладжани, тикви, домати, картофи и всякакви други зеленчуци.