Масуджи Ибусе - Черен дъжд

Въпросното ресторантче за удон ми бе до болка познато. В ония години, когато работех в Интендантството, аз обядвах всяка неделя в него и собственикът ме наричаше „шефе“. А когато настъпи гладът, той от време на време тайничко ми даваше по малко от своите законни дажби удон.

Той приготвяше удона изумително вкусно, като му добавяше месо и зеленчуци и го подправяше с къри 29. Какви ли не подробности се занизаха в паметта ми, докато мерех с педи банановите филизи. Изведнъж забелязах зад един камък да подава муцуната си териерът на собственика на ресторантчето. Аз подвикнах на кучето, после му подсвирнах, но днес то нито притича при мен, нито размаха опашката си. Само стоеше и ме гледаше изпитателно. Кучето бе вероятно избягало нанякъде по време на пожара, а сега се бе върнало да дири своя стопанин. Как ли бе оживяло сред тая пустош, в която бе трудно да намериш и трошичка хляб. Животното бе действително страшно измършавяло, а козината му се бе сплъстила и бе станала сивкаво черна. Понечих да му подхвърля малко от своя ориз, но след това реших, че ще е по-добре да го оставя така, защото ако го нахранех, то непременно щеше да се повлече по петите ми.

Отдалечил се бях на около десетина метра от ресторантчето, когато до ушите ми долетя силно дрънчене, сякаш някой удряше по метал. Обърнах се и видях някакъв мъж на средна възраст да се опитва да разбие с длето голяма и обгоряла до тъмнокафяво каса. На главата си мъжът бе нахлупил шлем, а самият той бе облечен в шорти и риза с къси ръкави в цвят хаки. Обзет от любопитство, аз се приближих до него и го заговорих:

— Откъде толкова енергия в тая жега? Не му ли се отваря вратата на тоя сейф, че го удряте отзад?

Мъжът хвърли бегъл поглед към мен и без да спира да чука, отговори:

— Проклетата ключалка е заяла. Затова се мъча да го отворя от задната страна.

— Ами разбийте я тогава тая ключалка с чук или с нещо от този род.

— Не знам. Не знам дали и чук би помогнал. Но ако не измъкна онова, дето е вътре, много скоро касоразбивачите ще му видят сметката.

Около шлема на мъжа кръжеше облак от мухи, разсърдени, че не могат най-сетне да кацнат на спокойствие. Не ми изглеждаше човекът да е крадец, затова побързах да му се извиня за безпокойството и се отдалечих.

Навред сред развалините на някаква сграда, явно бивш търговски център, се въргаляха огромен брой ръждясали сейфове. В нашата къща в Сенда-мачи ние нямахме каса. А в целия ни квартал имаше всичко на всичко само две — у Накао и у Мияджи. Това го разбрах едва след пожара. Касата си Мияджи бе купил изглежда съвсем наскоро — във всеки случай след средата на юли, когато над Хирошима започнаха да прелитат вражески самолети, които идеха иззад планинските хребети в Чюгоку и пускаха мини в Японско море. Изведнъж хората започнаха масово да се евакуират и на пазара на безбожно ниски цени се разпродаваха пиана, хармониуми, сейфове и какво ли още не. От средата на юли въздушните нападения над града зачестиха, въздушни тревоги започнаха да се обявяват и в Токуяма, Ивакуни и Куре. Това съответно разшири и асортимента от разпродаващи се на безценица вещи. Към пианата и касите се прибавиха гардероби, скъпи вази, бонсай 30, дъски за шах, картини в рамки, дъски за пране, легени, ракети за тенис, уникални по своята ценност керамични съдове, какемоно 31и пр.

Хирошима се считаше за база на сухопътните войски, а Куре — за база на военноморските. Куре бе бомбардиран силно най-напред на двадесет и втори юни, а на първи юли бомбите на врага превърнаха централната част на града в пустиня. На двадесет и четвърти юли последва още едно нападение от въздуха. Този път обаче вражеските самолети бяха посрещнати от огъня на зенитните оръдия на един линеен кораб. Този кораб бе скрит зад голям остров в морето и очакваше да бъда зареден с гориво. Нефт нямаше, а произвежданото от борови корени масло, което заместваше в известен смисъл обикновеното гориво, също не стигаше. Така че линейният кораб се намираше в много особено положение — той можеше да отбива нападенията на врага, но не можеше да се движи. Същия ден вражеските самолети изсипаха бомби и над Уджина, а на шести август над Хирошима бе пусната бомба, която превърна града в пепелище.

Никой от нас не предполагаше, че на света има бомби с такава ужасяваща разрушителна сила. Поне що се отнасяше до обикновените хора. Винаги можеш да разбереш какво точно става, ако наблюдаваш децата, защото техните реакции са много по-прости и искрени от тези на възрастните. Бомбата бе избила до един учениците от трудовите отряди, които рушаха сгради с цел да се спре разпространяването на пожарите. Нито едно от децата не се бе помъчило да хитрува, да бяга от работата. Ученичките от доброволните отряди носеха завързани на челата си бели хачимаки 32, а на ръкавите на униформите им бяха пришити ленти с гръмкия надпис: „Доброволен ученически отряд“. На път за стоманолеярния завод и обратно те бойко маршируваха и пееха с бодър глас: