Масуджи Ибусе - Черен дъжд

От Кобатаке до Юки, а после оттам и до Шоге нямало влак, така че отрядът се придвижил с камион с газгенератор. На влак хората се качили чак от Шоге за Яга-мачи. Никой от отрядниците обаче не се оплакал и не изявил желание да се върне назад. Тяхната задача не била просто да помогнат на жертвите от бомбата, а да намерят хората от „Коджин“ — тези от нашето и от съседните села — и да ги върнат по домовете им.

— Ние всички сме ви толкоз благодарни — рекох аз тържествено на Рикуо и на Масару и им се поклоних. Благодарих и на Тамоцу и също му се поклоних.

— Но каква случайна среща наистина, а? — каза Тамоцу. — Просто някакво съвпадение. Плод на случайност е и това, че съм включен в спасителната група по издирване на хората от Кобатаке и Такафута. Сега отиваме в Транспортната болница да проверим няма ли там настанени наши хора.

— Досега сме намерили само пет души от Кобатаке — обади се Масару. — Търсим ги, като използваме и мегафон. Ето Рикуо дори вече прегракна. Ще трябва да го сменя.

Реших и аз да тръгна с тях към болницата. Кой знае защо, но ми се струваше, че това бе единственото нещо, което трябваше да сторя. Полицейският час във фабриката не ме засягаше, затова не виждах причина да не се присъединя към своите съселяни.

Рикуо налапа отново мегафона и започна да вика: „Ей, има ли хора от Кобатаке? Има ли хора от Такафута? Търсим членове от отряда «Коджин»“. Аз вървях и се оглеждах настрани в очакване отнейде да долети глас. Но очите ми срещаха само планини от натрошени керемиди, рухнали тухлени стени, сплескани автомобили, накъсани електрически жици, които висяха като проснати да съхнат рибарски мрежи, овъглени греди, ръждясали каси и почернели рамки от прозорци.

Изведнъж подофицерът се закова на място.

— Я вижте онова там. Да не би да е официално съобщение? — възкликна високо той и пооправи шлема на главата си.

Погледнах натам, накъдето сочеше той, и видях няколко листчета, лепнати върху изгорялата желязна рамка на вагон от трамвай. Тамоцу забърза натам, а аз нерешително го последвах. Оказа се, че това бяха бюлетини, написани на ленти от книжно руло. По онова време такава хартия използваше само издателството на местния вестник в Хирошима.

Преписах си съдържанието на бюлетините. Първият гласеше:

„Съобщение на щаба на западния военен окръг:

На девети август около единадесет часа сутринта два тежки бомбардировача на противника нарушиха въздушното пространство над град Нагасаки и пуснаха нов тип бомба. В момента се води щателно разследване на нанесените щети. Предполага се, че те не са големи.“

На другия лист пишеше следното:

„Заповед на командуващия отбраната на град Хирошима. 10 август.

Граждани на Хирошима,

Ако имате изгаряния по тялото, като временна мярка ви препоръчваме къпането във вана от равни количества морска и прясна вода. Това до известна степен помага да се намали ефектът от подобен тип наранявания.

По трамвайните линии и централните магистрали вече може да се върви пеша.“

В последния бюлетин пък се казваше:

„Съобщение на Главната квартира:

1. На 6 август град Хирошима бе нападнат от малка ескадрила вражески бомбардировачи Б-29. Нанесени са значителни щети.

2. В момента се води разследване. Има основание да се мисли, че е била пусната нов тип бомба.“

На свободното място най-отдолу на листа някой бе написал с въглен: „На 10 август Съветският съюз влезе във войната.“ Ако се съдеше по почерка, последното бе надраскано после, след като бюлетинът е бил вече залепен върху желязната рамка на трамвайния вагон. То едва ли бе официално съобщение, защото все пак бе написано с въглен — а наоколо имаше колкото щеш обгорели дървета и още какво ли не — но, от друга страна, неизвестно защо, внушаваше доверие.

Изведнъж с цялото си същество проумях, че ние бяхме стигнали до самия край на избрания от нас път. И то не сега, а много-много отдавна. За миг се изплаших, че краката ще ми изневерят. Лявата ми буза, оная с раната, се разтресе от неочаквани конвулсии. Съвсем ясно я усещах, макар че (по идея) мястото трябваше да бъде безчувствено. Бюлетини бяха вероятно разлепени навред из развалините на града. И то още преди два-три дена. Интересно защо тогава не ги бях забелязал?

Тамоцу и другите двама напуснаха навъсени мястото. Аз се повлякох след тях. Ние вървяхме, потънали в мрачно мълчание, и чак пред входа на болницата Рикуо промърмори сякаш на себе си:

— Значи вана, която да е пълна с равни количества морска и прясна вода, така ли?