Масуджи Ибусе - Черен дъжд

Болницата представляваше само някакви жалки останки от сграда в европейски стил. Но още отвън човек можеше да разбере, че тя е натъпкана до краен предел с ранени. По коридорите бързаха припряно лекари в бели престилки, едва-едва пристъпяха с несигурна крачка ранени. До каменната стълба стоеше една явно обезумяла жена и нещо крещеше. Не можеше да се разбере нито дума. Наблизо се бяха скупчили на групички хора, дошли изглежда от провинцията да търсят свои близки. Мен ме спряха на входа, а Тамоцу и останалите двама тръгнаха с един сержант към приемната. След малко Тамоцу се върна и ми рече:

— Ние отиваме да проверим по стаите. Ти ще трябва да чакаш отвън, защото не си от спасителната група. Надявам се, че тук вече ще намерим хора от Кобатаке.

И той поведе Рикуо и Масару след себе си по коридора. Онази, обезумялата жена започна да крещи подире им и сякаш сипеше проклятия.

До стълбището се спряха две жени и подхванаха оживен разговор. Не изглеждаше да са ранени. И двете бяха около четиридесетте и носеха мръсни блузи, изтърсулени шалвари и високи гумени ботуши. От приказките им разбрах, че мъжът на едната лежи в болницата и че другата му е сестра. Те бърбореха като свраки. Съветската армия, разправяха те, била направила пробив на границата с Манджурия и била връхлетяла като страхотна вълна. От своя страна окупационната японска армия решила да пусне над руските войски бомба, подобна на тази, която на 6 август опустоши Хирошима. Бомба от същия тип била изглежда пусната и над окупираните от американците острови в Тихи океан. Това страшно оръжие се произвеждало тайно на един крайбрежен остров близо до град Такехара. Врагът трябвало да разбере, че Япония освен сухопътна армия има и непобедим морски флот…

От разговора на двете жени разбрах не само това, че Съветският съюз се е включил вече във войната, а и много подробности за състоянието на нещата в болницата. По време на експлозията бил ранен главният лекар д-р Мичихико Хачия. На повече от тридесет места по тялото му се били забили парчета от стъкла и трески и той бил нарязан на ленти. Сега, прикован на легло, той управлявал от болничната си стая. Симптомите на болестта и на главния лекар, и на останалите ранени били едни и същи: загуба на апетит, повръщане и диария с кървави изпражнения. Това накарало д-р Хачия да се усъмни, че бомбата е и с отровен газ или пък с дизентерийни микроби. Той наредил на всички интернисти в болницата да имат готовност да се справят с евентуално избухване на епидемия, а на изпълняващия в момента длъжността главен лекар д-р Кояма той заповядал да се започне незабавно строителството на инфекциозно отделение.

Д-р Кояма бил много активна и находчива личност, затова не му потрябвало кой знае колко време, за да разбере, че единствените, които са в състояние наистина нещо да построят, това са военните. Така че той влязъл в преговори с главнокомандуващия на установилата се съвсем близо до болницата, в Управлението на пощите, войскова част. Решено било войниците да започнат строежа на инфекциозни бараки малко по̀ на юг от централната сграда. Работата сега напредвала, но имало една сериозна пречка. В непосредствена близост с болницата се намирали няколко военни учреждения: щабът на западната армия, Втори западен военен корпус, Военното училище, седалището на инженерните войски. Всичките тях, разбира се, взривът бил помел от лицето на земята, но ако врагът нахлуел на територията на страната, точно това място несъмнено щяло да стане център на ожесточени сражения. Ето каква била причината винаги, когато обявявали въздушна тревога, болните да примират от страх и да викат: „Вражески самолети!“, „Вражески самолети!“, „Бягайте всички! Бягайте!“…

Чаках, седнал на стълбите, близо час. Най-сетне реших, че вътре нещо не е на ред и влязох във вестибюла на болницата, за да видя не се ли мяркат някъде там моите хора. Изведнъж вниманието ми привлече красив съд, поставен на прозорчето на регистратурата. Бяха го приспособили за светилник. В него бе наляно растително масло, а за фитил служеше парченце бинт, но самият съд, явно измъкнат от нечия семейна каса, бе превъзходен образец на порцелан в стил сансай 33.

— Ей, Шигемацу, извинявай, че те накарахме да чакаш толкова.

Обърнах се. Срещу мен идеха Рикуо и Масару. На носилката им лежеше човек, който почти не даваше признаци на живот. Нямаше сили дори и да стане. Бинтовете около ръцете му бяха пропити с тъмна, почти черна кръв, а лицето му бе силно подпухнало и неузнаваемо. На жалките и парцаливи остатъци от ризата на ранения бе закачено с безопасна игла картонче с името му. На него бе написано на ръка: „Чудзо Хата, отряд «Коджин», село Кобатаке, префектура Хирошима.“