Масуджи Ибусе - Черен дъжд

Изобщо много странни думи за един военен!

Тейко се колебаела дали да тръгне за Кабе или за Хесака, но време за губене нямало и тя в края на краищата решила да отиде в Кабе. Излязла от палатката, като съвсем забравила да попита и за зетя на д-р Хосокава. После, обясни ми Тейко, тя тръгнала натам, накъдето я бил упътил войникът, докато съвсем неочаквано не се натъкнала на мен.

Двамата закрачихме заедно и Тейко започна да ми разказва за живота в околностите на Фукуяма в тия тежки военни години. Тя най-безгрижно избъбри и някои секретни сведения, които бе чула от посетители на хотела. Един от тях й казал, че по заповед на военните власти двадесетте пещи за порцеланови съдове в стил бидзен в Имбе започнали да се използват за производство на ръчни гранати и съдове за вода, нещо като манерки. Неотдавна група подофицери се отбили в Имбе, за да изпитат гранатите с порцеланов корпус. Те се оказали мощни като обикновените. Една от тях била достатъчна да разбие на трески дебела борова дъска и да умори всичката риба в близкото езеро…

Друг посетител й разказал за танковете американско производство, с които се сражавали англичаните на фронта в Бирма. Един изстрелян от такъв танк снаряд можел да пробие по дължина бронята на японски танк, а нашите снаряди само сваляли леко боята на противниковите танкове. „Ами че това е ужасно — рекъл човекът на Тейко, — само два такива танка са достатъчни, за да смачкат англичаните нашата армия в Малайзия!“ Дори тия приказки да бяха самата истина, все пак не можеше да се отрече, че си бяха чиста проба пораженчество.

На Гара Ямамото ни се наложи доста да почакаме и когато се качихме на влака, вече се бе стъмнило. Аз предложих на Тейко да се отбие да пренощува у нас, но тя отказа и ние се разделихме на гара Фуруичи.

(На гърба й висеше раница, а тя самата бе облечена в широки шалвари и бяла блузка с лента на Червения кръст на ръкава. Лентата тя си бе закачила вероятно по съвет на съпругата на д-р Хосокава. Войникът в палатката безспорно е бил респектиран от това и затуй е бил толкова любезен с Тейко — записано по-късно.)

Преди да се прибера вкъщи, аз се отбих във фабриката и докладвах на директора, когото намерих в стола, каква е ситуацията с въглищата. Каквото и да се опита да направи човек, обясних му аз, все едно удря на камък. Просто нямахме никакъв изход.

— Да, така значи — рече директорът, който се бе вторачил объркан в тавана. — Значи няма изход. Все пак ти благодаря за усилията.

После му разказах за отряда „Коджин“ и получих разрешение на следващия ден да отида да издиря ранените си съселяни в медпункта в Оноура.

Шигеко и Ясуко бяха вече вечеряли и седнали на верандата, се наслаждаваха на вечерната прохлада. Приготвената за мен вечеря бе поставена на малката масичка под мрежата против комари. Двете жени се бяха изглежда погрижили всичко да бъде прохладно и приятно на душата, но на мен, кой знае защо, ми се струваше, че се задушавам.

Гостите ни от провинцията си бяха заминали, както разбрах, някъде преди обед.

Тази сутрин се събудих от болка в пръстите на двата крака. Болката бе нетърпима, при все че външни наранявания нямах. Имах усещането, че изстискват пръстите ми като изпрана дреха.

— Чух да разправят, че изгарянето с мокса 35особено помага на засегнати от бомбата хора — рече Шигеко. — Защо и ти не опиташ? Ще отида да потърся малко мокса.

Тя излезе от къщи, без дори да обуе шалвари и да нахлупи на главата си ватираната качулка. Върна се чак след два часа. Питала тук-там за мокса, докато най-сетне не взела малко в замяна на една хавлиена кърпа в някаква къща извън града. Моксата бе в книжен пакет, върху който бе нарисуван богът на земеделието със зелен лист между зъбите.

За да се спре болката в пръстите на краката, трябваше да се прави изгаряне с мокса на някакво определено място под капачките на коленете, наричано „санри“. Но нито аз, да не говорим пък за Шигеко и Ясуко, знаехме къде точно е това проклето място. Наложи се Шигеко да отиде и да попита стария хазяин.

— Въпросното „санри“ — обяви тя, като се върна — е ей тук, под капачката на коляното — и жена ми, която бе без шалвари, вдигна нагоре полата си, за да ми покаже. Вдигна я, според мен, прекалено високо. Поведението й ми се видя малко непочтено. В същото време тази нейна реакция ми припомни нещо, което предния ден бях чул в щаба на спасителната група от нашето село. Тамоцу и Рикуо разправяха, че ранените от бомбата, дори и раната да е съвсем мъничка, загубват всякакъв интерес към секса. Моята собствена рана не бе нищо повече от леко изгаряне на бузата. Въпреки това, след като си зададох въпроса, дали в този миг изпитвам някакви сексуални влечения, реших с известна тревога, че и аз съм вероятно сериозно засегнат от бомбата.