Масуджи Ибусе - Черен дъжд

Поставих пелина на определеното място на краката и си наложих да стискам зъби и да търпя въпреки болката. Издавах от време на време дълбоки стонове и това, да си призная, облекчаваше до известна степен страданията. Да се добера до клозета ми костваше невероятни усилия. Най-после бях готов за път и приседнах на стъпалото на входа, за да изям закуската си, макар че вече бе станало доста късно. От къщи излязох едва след десет часа.

За щастие, когато се добрах до Оноура, болката в пръстите на краката ми бе малко позатихнала. За да не я усещам изобщо, трябваше май да лежа изпънат или да стоя изправен на крака.

Народното основно училище в Оноура бе превърнато във временен приемен пункт за оказване първа помощ на пострадалите от бомбата. В него приемаха и военни, и цивилни граждани. По пътя от гарата за училището аз настигнах една красива жена на около тридесет години. И в същия момент усетих някаква ужасна миризма. Да, това бе вонята, която предишния ден бях надушил в щаба на нашата спасителна група, вонята, разнасяща се от телата на ранените от бомбата.

— Извинявайте — спрях аз жената. — Вие може би сте лекар или медицинска сестра от пункта за ранени?

— Не. Аз съм член на Лигата на жените от Оноура — отвърна спокойно и с достойнство жената. — В пункта съм на доброволни начала. Грижа се за ранените. Вчера един случаен човек, с когото се разминах по пътя, ми зададе същия въпрос. От мен сигурно се разнася неприятна миризма, така ли е?

— Да. Извинете ме, разбира се, но миришете ужасно.

— А вие идвате може би при някой от ранените? Аз ще ви заведа до пункта. Ако миризмата ви дразни, вървете по-настрани от мен.

„Има все още добри хора на тоя свят“ — помислих си аз и последвах жената. Реших да се абстрахирам от ужасната воня и докато вървим, да я поразпитам за временния приемен пункт.

(Жената се казваше Тамийо Ошима и като член на женската лига бе проявила изключителни грижи за ранените. Нейният съпруг, изпратен с нашата армия в Манджурия, бил, както научих по-късно, военнопленник в Сибир, но малко след края на войната се върнал в Япония. Не ще и дума, че мислите за любимия съпруг, сражаващ се доблестно някъде по бойните полета, бяха накарали Тамийо да се грижи всеотдайно за нещастните ранени. Войниците и младите хора сред цивилните в болницата й викали „мамо“. Онези, които раните от изгарянията ги сърбели нетърпимо, я молели дори да ги чеше по гърба и тя вършела това предано и нежно. А онези, които в сетния си час се чувствували изоставени и самотни, я викали при себе си и дори, казват, няколко души издъхнали с глава в скута й. Малко след края на войната тази самоотвержена жена бе изминала целия път до Такафута и Шоге в околията Джинсеки, за да донесе по молба на техни близки телата на двама души от бившия отряд „Коджин“. По онова време не вървяха никакви рейсове, тъй че жената наела един човек на име Томонари Торао, който да я преведе по планинската пътека до село Такафута. До гърдите си г-жа Ошима притискала урните с праха на някой си Фукушима от Такафута и на Маебара от Шоге. И до ден-днешен, стане ли дума за нея, Торао я нарича „славеят“.

От своята красива, но миризлива спътница научих, че Оноура е на около петнадесет километра от епицентъра на експлозията в Хирошима. На шести август Тамийо Ошима заедно със сестра си плевяла на полето и двете изобщо не разбрали какво се случило. Дочули трясък и класовете на ориза се разлюлели от някаква въздушна вълна. Жените помислили, че има земетресение. Те останали на полето и поработили още няколко часа, но по пътя за къщи забелязали, че повечето от тухлите на стената на клозета, собственост на магазинчето за платове, са изпопадали. Направило им впечатление, че най-силно е разрушена източната стена на клозета, а като вдигнали очи към небето, двете жени видели да го застила черен купест облак.

— Какъв ли е този облак — обадила се сестрата на г-жа Ошима. — Може би провеждат учения. Ако не е така, значи има нещо много страшно наистина.

Малко подир обяд един камион се отбил от централното шосе и се насочил към основното училище. Но минали още два-три часа, докато разберат какво всъщност се е случило.

В четири часа след обед една от ръководителките на женската лига в Оноура минала по къщите и оповестила: „Всички членки на лигата се умоляват да се явят в местното основно училище. Приканваме ви да дойдете и да помогнете да се справим с ранените. Явете се в училището час по-скоро!“

Г-жа Ошима и нейната сестра се приготвили бързо и излезли от къщи. По пътя към училището ги задминали няколко камиона, натоварени с ранени. В каросериите лежали хора с почернели лица, със сивкави кожи, хора, чиито рани зеели, ранени със залепени на лицата кърпи или парчета хартия, на които били изрязани само дупки за очите, носа, устата. В камионите имало и хора, прострени по гръб или настрани, които приличали на мъртви. Двете жени усетили, че краката им се подкосяват и известно време те просто не можели да се помръднат от местата си.