Масуджи Ибусе - Черен дъжд

Спасяването на оцелелите при експлозията се оказало обаче не дотам лесна работа. Пожарникарите успели да открият двадесет и един члена от отряда „Коджин“, родом от Кобатаке, но деветнадесет от тях, в това число влизали и умрелите веднага и онези, които впоследствие умрели от лъчева болест, никога не се върнали в родните си къщи.

Междувременно през нощта на шести август в здравната служба на Кобатаке пристигнала телеграма. Тя била адресирана до началника на службата и текстът й гласял: „Тежки загуби! Тръгнете веднага!“ Началникът на здравната служба д-р Сатаке заминал незабавно (в Хирошима той бил само два-три дена, след което се върнал обратно в селото. Докторът умря малко след края на войната), като преди това успял обаче да се обади по телефона на Като — завеждащия медицинската секция на службата, и да му нареди да вземе със себе си медицински сестри от околията Джинсеки и да тръгне с тях за Хирошима. На десети август Като и дванадесет сестри тръгнали пеш за Шоге. Имало наводнение и влаковете от Шоге не вървели, затова групата отишла в Мийоши и прекарала там нощта. На другата сутрин Като и сестрите стигнали с влак до Яга-мачи, а оттам пеша се отправили към временното седалище на спасителната група.

Спасителната група се била преместила в тухлената сграда на един от складовете на Интендантството. Основната задача на медицинските сестри била да се грижат за ранените. Началникът на временния щаб на спасителната група Китаджима (той бил и началник на отдела по здравеопазване в префектурното управление) бил ранен от експлозията в лицето и се наложило да го превържат с триъгълна кърпа, Главната сестра се казвала Маруяма.

На Като било наредено да се заеме с канцеларската работа. Потокът от ранени не секвал, но нито главният лекар, нито другите доктори имали представа как да лекуват болестта, чиито симптоми били висока температура и диария. Единственото, което можели да направят (предположили, че подхранващите организма препарати даже и да не бъдат от полза, то поне няма да навредят), било да дават на пострадалите витамини и да им правят инжекции с гликоза. Витамините и гликозата били донесли със себе си сестрите. След няколко дена, когато и това се свършило, дошла заповед сестрите да бъдат освободени, а на тяхно място да се назначат сестри от друга околия, които също носели витамини и гликоза със себе си. Освободен бил и Като. Той веднага се върнал на село.

Още щом се върнали по домовете си, някои от сестрите също като пострадалите получили диария и косата им започнала да капе. Те обаче не знаели нито как, нито с какво да се лекуват. Обзети от паника, сестрите започнали да се съветват една друга какво да правят, докато в края на краищата всяка една започнала да се лекува, както смятала за добре. Някои от тях за собствено успокоение приложили като лечение горенето с мокса, други, за да запазят равновесието на червените си кръвни телца, престанали да излизат на слънце, трети пък се тъпчели с домати. Някои от сестрите дори започнали да ядат листа от алое. Лично аз добре разбирам стремежа им да се хванат за нещо, пък било то и сламка.

Членовете на спасителния отряд, които бяха бродили из развалините на Хирошима, заплатиха за това още по-скъпо. От двадесет и един човека от Такафута един умря още в града, а единадесет свършиха от лъчева болест, след като се върнаха на село. От шестнадесет пожарникари от Куруми умряха петнадесет. А от групата от Сеньо не оживя нито един.

Вече не е необходимо да премълчавам ужаса, причинен от атомната бомба, и затова описах всичко чак до най-малките подробности, дори и това, че медицинските сестри са прибягвали до лечение чрез изгаряне. Приведох и статистически данни за смъртните случаи сред тези, които само бяха се скитали из бомбардирания град.

Причината да сторя това е, че точно когато договорките около сватбата на моята племенница Ясуко вървяха към щастлив край, семейството на момчето изпрати писмо с отказ. А у Ясуко се появиха симптомите на лъчевата болест. Всичко изведнъж пропадна. Ясуко, предполагам, бе изпратила на годеника си писмо, в което му съобщаваше за появилите се у нея признаци на болестта. Защо ли бе направила това? От любов към своя годеник? Или може би в момент на пълно отчаяние?

Зрението на момичето започна бързо да отслабва, то се оплакваше от непрестанно пищене в ушите. Когато Ясуко за пръв път ми каза за това — двамата бяхме тогава в дневната — пред очите ми в миг притъмня и съзнанието ми бавно изплува огромен облак с формата на гъба. Видях го съвсем ясно. — Записано по-късно.)