Донко Найденов - Ударите на съдбата

Спомни си успокоителните думи на доктор Сантино: „Серумът и ваксината против тетанус би трябвало да ти помогнат или поне известно време да те задържат в стабилно състояние, но ако до два дена не се подобриш, ела пак при мен“. Този спомен го ободри, думите, изречени от лекаря наистина му подействаха освежаващо и мисленето му се промени в друга насока:

„До два дена може да се излекува проклетият ми крайник и аз отново ще си бъда аз“ — окуражи се той, макар че подсъзнателно знаеше, че тази гнусна рана бе много по-опасна от всички досега. Въпреки че дишането му бе нормално и сърдечният орган туптеше в обичайния си ритъм, той вътрешно чувстваше, че в тялото му настъпват промени, че нещо не е наред със самия му организъм.

Опита отново да се сети как изглежда причинителят на тези неочаквани беди, но чертите на странното създание бяха почти избледнели. Той помнеше само очите — тези светещи, непоносимо остри очи, излъчващи свирепа злоба. Тези очи никога няма да бъдат забравени, щяха да се явяват като неканени гости в сънищата…

— Бенджамин, скъпи, добре ли си? — гласът на Шона прекъсна мисълта му.

— Да, скъпа. Защо?

— Кейт и Мари пристигнаха, ще дойдеш ли? Вече тридесет минути стоиш в банята, а ми каза, че отиваш само да си измиеш лицето. Притеснявам се.

— Ей сега излизам. След минутка ще дойда.

Бенджамин искаше да си спомни още някой фрагмент, свързан със съществото, който да е убягнал от спомените му, но в изтормозения му разсъдък цареше тотална бъркотия. Той отвори вратата на банята и тръгна към всекидневната, където двете му дъщери го чакаха с голямо нетърпение.

— Татко, какво се е случило с теб? — извика притеснено Кейт, като машинално се отдръпна от прегръдката на баща си.

Мари, гледайки от по-голямата си сестра, направи същото.

— Нищо ми няма, скъпи мои красавици, просто претърпях инцидент?

— Какъв инцидент, татко? — попита с тъжно изражение Мари.

Тя бе на осем години (с четири по-малка от Кейт) и все още изпитваше дълбоката привързаност към баща си, характерна за малките момичета. Бенджамин я хвана за кръста и я вдигна високо, след това каза бодро:

— Ухапа ме някакво животно. След два дена ще ми мине.

— Какво животно? — въпросите на малката нямаше да спрат скоро, затова Бенджамин използва следната тактика — завъртя я силно във въздуха и после я свали на един от столовете, подредени старателно около масата.

— Такова животно, което, ако не си изядеш обяда, ще дойде и теб да ухапе.

— Татко, не ме плаши.

— Няма да те плаша, защото ти си добро момиче и винаги си изяждаш храната, нали така?

— Да, татко, винаги си изяждам храната — усмихна се Мари.

Вкусният обяд бе сервиран от Шона, която имаше славата на доста добра домакиня. След това всички седнаха около масата и започнаха да поемат с охота порциите вкусна картофена яхния. Бенджамин разпита Кейт и Мари за училището, после поговориха с Шона за работата й. Накрая разказа за новата къща, за красивата природа около нея, за чистия въздух, тишината и спокойствието на тази местност. След като се наобядваха и наприказваха, той се приготви да си ходи на вилата.

— Татко, няма ли да останеш тази вечер? — попита го Кейт.

— Не, мила моя, татко ти ще постои няколко дена там, а след това отново ще си дойде — в същия тон отговори той.

— А не можеш ли да ни вземеш и нас? — обади се Мари.

— Другия път ще ви взема, обещавам. Сега татко ви има нужда от спокойствие, а и трябва да поразчистя онази къща, че като дойдете, да се чувствате добре.

— Обещаваш ли?

— Обещавам ви.

Той целуна двете си момичета, след това — Шона, и излезе навън.

Веднага щом отвори външната врата на кооперацията, яркото слънце отново замрежи погледа му. Почувства непоносимо изгаряне по непокритите части на тялото си, както и внезапна, силна болка в главата.

Колата бе паркирана близо до входа и той изтича при нея. Влезе вътре, включи климатика и усети как постепенно нахлулият свеж въздух притъпи донякъде чувствителността на сетивата му.

Не можеше да шофира в това състояние, слепотата бе прекалено силна, много по-силна от преди няколко часа. Болката в главата стана раздираща, сякаш някой опитваше да пробие мозъка му. Той притисна слепоочията си с двете ръце и опита да се съсредоточи в реалността.

Трябваше да извика такси. Можеше да позвъни на Шона, на някой съсед или приятел, но не желаеше да притеснява никого с това свое страдание. Взе телефона, обърна се на другата страна, защото бе по-тъмно и се зарови в телефонния указател, където имаше номерата на няколко таксиметрови фирми.