Донко Найденов - Ударите на съдбата

— Не, докторе, не съм сигурен — каза тихо Бенджамин и въздъхна.

Лекарят отново стана, обиколи масичката с премерени стъпки и пак се върна на мястото си.

— Тогава какво мислиш, че е било, ако не е вълк?

— Не зная, не го видях добре. Има ли животни, които причиняват такива инфекции?

— Всеки хищник би могъл да причини инфекция, но не и такава рана. Мисля, че при теб имаме отравяне. Но някак си е нелогично. Извинявай Бен, просто за пръв път попадам на такава рана и все още не мога да намеря обяснение от какво би могло да е причинена. Освен това изглеждаш отслабнал, пребледнял и изпит, а те помня, че само преди няколко дена имаше нормален вид. Ще ти инжектирам и серум, а после искам да я видя на рентген.

Лъскавата черно-бяла рентгенова снимка не показа нищо по-интересно, сякаш раната не бе повече от обикновена драскотина, която скоро се очакваше да заздравее. След това Бенджамин мина и на кръвни изследвания, които също не дадоха наличие на бактерии, ракови клетки, чужди тела или замърсявания. На доктор Марк Сантино не му остана друго, освен да превърже ръката с дебел слой бинт и да отпрати пациента.

— Серумът и ваксината против тетанус би трябвало да ти помогнат или поне да те задържат за известно време в стабилно състояние, но ако до два дена не се подобриш, ела пак при мен.

Бившият полицай кимна с глава в знак на разбиране и бавно напусна кабинета.

Когато излезе от болницата, той с радост установи, че се чувства значително по-добре. Лъчите вече не горяха така силно кожата му, зрението бе почти нормално, а силната тласкаща болка се бе превърнала в слаби импулси, изразяващи по-скоро неразположение. Навярно тези ваксини бяха подействали и след известно време той щеше да възвърне предишния си начин на живот.

Качи се на автомобила и преди да потегли, погледна още веднъж болната си ръка. Бялата превръзка бавно попиваше гнусната течност и жълтеникавата ивица постепенно се уголемяваше.

Завъртя ключа на стартера и двигателят изръмжа. В следващия момент Бенджамин се носеше по булевардите, водещи към вътрешността на града. Искаше най-напред да види семейството си.

Град Сакраменто бе известен с широките си и пресичащи се под прав ъгъл булеварди. Добре организираното движение, за разлика от мегаполисите Лос Анджелис или Сан Франциско, бе причина за кратките времепътувания на превозните средства, а поради уникалното за Америка съчетание на множество исторически забележителности с голям брой културни мероприятия и огромни красиви паркове, заслужено му бяха дали званието „столица на щата Калифорния“.

Именно заради това разположение на улиците, на Бенджамин му бяха необходими по-малко от петнадесет минути, за да се придвижи до апартамента си, намиращ се на другия край на града. Слизайки от колата, почувства рязко главоболие, заради смяната на въздуха, очите му се замрежиха за момент, но веднага след това се адаптираха към новата среда. Той отиде до кооперацията, отключи входната врата и се запъти към асансьора, който щеше да го отведе до неговия етаж.

— Боже мой, скъпи, какво е станало с теб?! — посрещна го на вратата Шона, неговата съпруга.

— Ухапа ме някакво животно, ей тук. Преди малко бях в болницата и там ми промиха раната.

— Хайде, влизай. Тъкмо приготвях обяда. Кейт и Мари още не са се върнали от училище.

— Защо си толкова блед? Какво каза лекарят? — попита жената, след като двамата седнаха на масата.

— Каза, че до няколко дена ще ми мине. А вие какво правите?

— Ами обичайното ежедневие — децата на училище, аз на работа. Днес нямаше много поръчки и се прибрах рано.

Бенджамин я хвана за ръката, като по този начин искаше да й даде увереност, че всичко е наред. Шона обаче продължаваше да се взира недоверчиво в очите му, стараейки се да не изпуска нито едно негово движение.

По-късно Бенджамин се погледна в огледалото, което бе старателно закрепено към фаянсовата облицовка на банята и застина от неочакваното видение — от другата стена не го гледаше здравият, месест и червендалест здравеняк, а се бе появило призрачно бледо и измършавяло лице, набраздено с криви и дълбоки бръчки. Страхът внезапно нахлу в съзнанието му като ослепителна мълния.

Вдигна бинтованата си ръка, загледа я и концентрира вниманието си в раната. Болката бе станала убийствено остра, сякаш безброй червеи прояждаха вътрешните тъкани, а пулсациите на сърцето се отразяваха в нея като силни удари с нож.