Донко Найденов - Ударите на съдбата

Тръгна на бегом към къщата. Раната бе голяма и трябваше час по-скоро да се промие и превърже, защото имаше опасност да се инфектира. Във вилата нямаше йод или спирт, но се намираха големи запаси от уиски и водка, които щяха да свършат същата работа.

На път към дома си той мислено се върна към случката. Това бе вълк или поне така му се стори. Но имаше нещо нередно в него. Той се бе появил твърде тихо, бе го одраскал по ръката и после… после сякаш се бе изпарил. Без никакви следи, без никакъв шум или вой. Все едно се бе разтворил в тъмнината. А очите му?! Не, това не могат да бъдат нормални очи. В никакъв случай! Бенджамин стисна силно глава, за да прогони тези идеи, но без успех. Очите на звяра светеха страховито в ума му, с аленочервено сияние, и излъчваха невероятна злоба и омраза. Бенджамин се затича към жилището си, като се стараеше да не поглежда назад.

Прибра се, седна на един стол и се загледа в пострадалата си ръка. Кръвотечението бе спряло, но бе оставило черни дири по кожата, а мястото около раната се бе подуло и бе придобило розовия цвят на възпалението. Той отвори един шкаф, извади еднолитрова бутилка водка, отвъртя капачката и затаи дъх, подготвяйки психиката си за щипещата спасителна болка, която неминуемо щеше да изпита. Стисна зъби и заля нараненото място с прозрачната алкохолна течност. Но болка не последва, все едно върху раната бе изсипана вода.

Взе щипка памук от аптечката и с него почисти кръвта около браздата, след което го напои с водка и го потърка в раната. Отново нищо — никаква реакция. Бенджамин се взираше дълбоко в ухапаното място, мъчейки се да намери обяснение.

Той се сети, че в сака му има парфюм. Бе скъп и много по-силен от водката или уискито. Извади го и пръсна няколко пъти, после зачака резултата. Единственото, което усети, бе леко охлаждане и стягане на кожата по напръсканото място. „Господи, какво пък ще да е това чудо“ — каза си наум и се облегна замислен на стола.

Накрая отиде до аптечката, взе мехлем и марля и превърза пострадалата ръка. Реши, че утре сутрин ще запали колата и ще потърси медицинска помощ в града.

Бенджамин погледна през прозореца — отвън луната безуспешно се мъчеше да пробие дебелия куп облаци и приличаше на бледа мъглявина. След това измъкна от хладилника две консерви супа, бутилка бира и порция стек, и излапа набързо всичко. Включи телевизора, но след малко го спря, защото по каналите не даваха нищо интересно. Накрая оправи леглото си, мушна се под меките завивки и загаси нощната лампа. Умората от отминалия ден беше надделяла над всичко останало и той вече не мислеше за раната, нито за странното същество, което я бе причинило. Бавно се пренесе в света на сънищата, изоставяйки болката в настоящето.

Когато се събуди, първото нещо, което усети, бе силна болка в ръката, като че ли някой я бе ударил с тежък предмет. Лека-полека пулсиращата болка премина от ръката, към гърдите и главата, като бавно превземаше цялото тяло. Бенджамин се изправи и седна на леглото. Почувства слабост и световъртеж, а сърцето му препускаше лудо в гърдите. Махна превръзката и погледна ръката си — раната бе почерняла и се бе уголемила, имаше полепнала жълтеникава слуз, а около нея се бе образувала огромна лилава подутина.

Стана изведнъж, грабна панталона от стола и го обу, след което облече ризата. Кожата му бе станала чувствителна, защото усети грапавостта на платовете и студа на дрехите. Трябваше да побърза! Всяка загуба на време би могла да се окаже фатална!

Когато отвори външната врата и излезе от къщата, внезапно почувства силата на слънцето — очите му инстинктивно се затвориха и просълзиха, сякаш страдаше от кокоша слепота, а кожата му започна да изгаря като при облъчване с радиация.

— Какво става с мен, по дяволите! — извика отчаяно той. После тръгна напред и слепешком стигна до колата. Влезе вътре, запали мотора и потърка очите си, надявайки се така да привикнат към светлината отвън. Но това не се получаваше — всичко пред него бе бледо и неясно, като снимка на стар фотоапарат, правена срещу слънцето.

Все пак успя да потегли, но се движеше бавно и се взираше като слепец в шосето. Чувстваше как кожата му се опъва и стяга лицето му, как костите и мускулите му изпъкват като на човек, покосен от тежка болест. Ръцете извън мястото на раната бяха мъртвешки бледи, все едно направени от восък, а огледалото отпред показваше, че и лицето му не изглежда по-различно.