Донко Найденов - Ударите на съдбата

Кристина наведе глава и не каза нищо. Това вероятно означаваше, че премисля как най-безболезнено да отговори на въпроса. Бенджамин й помогна да излезе от несигурността:

— Мъртъв е, нали?

— Да — почти веднага отвърна тя.

— Ухапало го е нещото в гората?

— Въплъщението на сатаната.

Той бе добър психолог и това обстоятелство му бе помогнало да се задържи дълго на работа. Много добре виждаше, че жената говори с все по-напиращо нежелание, знаеше, че тя се измъчва от този разговор. Искаше да научи много, да научи всичко за това Въплъщение на сатаната, но сега просто бе необходимо да смени темата, за да ободри и себе си, и събеседничката. Направи го по следния начин:

— Госпожо Тейлър, утре и без това ще ходя при доктора. Нека оставим разговора за друг път, може би, след като се върна от болницата. Ще пиете ли нещо?

— Не, благодаря. По принцип не пия, а и стана твърде късно. Имате ли слънчеви очила? Според мен ще са ви нужни.

Слънчеви очила?! Първото, което си помисли бе, че става въпрос за някаква дебелашка шега, осмиваща тъмнината в стаята, но в следващия момент разбра защо жената го каза. Слънчевите очила биха му помогнали да вижда по-ясно през деня или на светлината на лампата. Как не се бе сетил по-рано?

— Имам в сака няколко броя. Не зная как не се сетих за тях, навярно защото рядко ги нося.

— Аз ще си ходя, защото ме чака работа. Ако имате проблеми, можете да ми се доверите. Повярвайте ми, зная някои неща за звяра в гората и ще опитам да ви помогна. Стига, разбира се, да не е късно.

— Какво знаете? — попита Бенджамин.

— Когато дойде време, ще ви кажа. Сега просто няма смисъл да ви развалям още повече лошата вечер. И без това сте твърде уплашен… — Кристина спря по средата на изречението. Вероятно се усети, че думите „твърде уплашен“ по никакъв начин не биха успокоили изпадналия в немилост човек. Тя продължи в същия тон:

— Само не се притеснявайте, аз ще ви помогна.

— Благодаря ви, госпожо Тейлър. Искрено съм ви признателен.

Жената му махна за довиждане, без да се ръкува, и се изгуби в тъмнината. Бенджамин стоя известно време на вратата, наблюдавайки пръснатите по небето звезди.

Откъм един от хълмовете бавно се показа сребристият диск на луната. Небесното тяло му подейства по странен начин — вместо светлината да притъпи зрителните му рецептори, тя сякаш ги усили. Тялото на страдалеца усети нов прилив на неизвестна енергия, която не изгаряше кожата му и не изцеждаше силите му, а го изпълваше с нечувана мощ! Той се почувства като божество — велик и недосегаем! Идваше му да извика от радост, защото тази луна го бе дарила с цялото неземно щастие. В светлия й кръг съзряваше всичко положително и красиво, което майката земя навярно не би могла да му даде. Виждаше в свое лице владетел на света, повелител на всички низши човешки твари, молещи се във всеки един момент от нещастното си битуване да докоснат частица от неговата същност, да се издигнат до висините на светлината!

Той отвори уста и наддаде вик! Викът прозвуча като вой на изгладнял вълк — силен, свиреп и войнствен, а ехото, отразяващо се в гористите хълмове, му придаваше още по-величествен тембър.

След това бавно влезе в дома си. Настроението му бе приповдигнато и той вече можеше да заспи спокойно. Погледна бинтованата си ръка — болката бе отслабнала до незначителен сърбеж и той презрително се присмя над нея. Смехът му отекна в стените — хищен, злобен, като на изчадие от пъкъла.

Премести леглото си така, че да вижда луната и легна върху мекия матрак. Заспа с усмивка на лице и със спокойно изражение, вещаещо приятни сънища.

Още преди да отвори очи, разбра, че и този ден ще бъде особено тежък. Поради прекия контакт с изгрялото слънце, кожата на лицето му се пържеше в огъня на страховитата болка, която потушаваше до известна степен иначе исполинското главоболие, отслабнало до сега до тъпи тласъци. Отвори очи и размърда главата си. Стените наоколо бяха добили сиво-черен оттенък, дори на местата, осветени от слънчевите лъчи не изглеждаха ярки и жълтеникави, а — мръснобели и невзрачни. Опита да се изправи, но почувства гадене, придружено със световъртеж. Видя болната си ръка — беше на цвят сиво-синя, а върху бинта, точно над раната, се бе образувала черно-жълта ивица.

Предметите се люшкаха, въртяха, местеха, сякаш в стаята имаше леко земетресение. Бенджамин се хвана за стомаха, наведе глава и повърна на пода.