Донко Найденов - Ударите на съдбата

Но нито погледът му се изясни, нито усети леките трепети на ободряването. Всичко пред него продължаваше да се движи, околността бе потънала в своите тъмни краски, мрачна и студена като арктическа пустиня.

Вълна от злоба се надигна от дълбоките бездни на душата му, извиси се над съзнанието му и обзе тялото му. Цялата стая бе пълна със злоба, тя извираше от него, отразявайки се в стените и предметите и така увеличаваше силата си. Налудничави мисли се появяваха в ума му, преминаваха като на парад през мозъка му и излизаха безпрепятствено навън, в пропитата с пъклена тегоба среда.

Всички бяха ВИНОВНИ за това негово състояние! Бе виновно не само проклетото създание в гората: бе виновен и Марк Сантино, понеже като лекар не бе поставил точната диагноза; виновна бе и Шона, защото въпреки лошия му вид, се бе отнесла прекалено небрежно; виновна бе и Кристина, която знаеше всичко за Въплъщението на сатаната и все пак отказа да му го разкаже. Всички бяха виновни, абсолютно всички! А виновните трябва да получат своите НАКАЗАНИЯ! Това е правилният принцип, правилната аксиома на заобикалящия ни свят, а именно ВЪЗМЕЗДИЕТО! Възмездието вкарва вселената в правия ред, показва вярната посока в природата, насочва всичко към верния избор.

Лъчите на слънцето изгаряха врата и лявата страна на шията му, а кожата на това място сякаш кипеше от ярост. Върховната болка накара злобните мисли да се изпарят на мига, Бенджамин стана рязко и се запъти към тъмния килер, където временно щеше да бъде в безопасност.

Трябваше да иде на лекар! И то незабавно! Телефонът му се намираше в спалнята, на стола до леглото, където бе спал. Награби стара шуба, оставена от предишните собственици, нахлузи я и се върна в стаята. Взе телефона и отново се прибра в килера. Набра номера на Тим Стоун.

— Да, моля.

— Здравей, Тим. Аз съм Бенджамин, човекът от отдалечената къща — гласът му имаше особено басово трептене, все едно не говореше човек, а див звяр.

— О, сещам се. Как си, Бен?

— Трябва да ме закараш до болницата! Много те моля, побързай! Спешно е! Нали ще се оправиш дотук?

— Ще се оправя. Тръгвам веднага!

— Господи, какво е станало с лицето ти? — възкликна стреснатият таксиметров шофьор, когато видя лицето на забуления в черната шуба негов клиент.

— Друг път ще ти кажа. А сега просто ме закарай в болницата, ясно ли ти е? — Бенджамин му отвърна троснато и набързо се качи в колата.

След малко вече се движеха по натоварения път, водещ към град Сакраменто. Тим гледаше напред, стараейки се да спазва стриктно правилата за движение и именно затова не усещаше смразяващия поглед на седналия отзад Бенджамин. А очите на пенсионирания полицай, гордо скрити под маската на тъмни слънчеви очила, изразяваха кръвна злоба и жажда за мъст, защото ужасяващите мисли отново се бяха завърнали в ума му.

Виновен! И той бе виновен, защото онзи ден го бе изоставил насред гората, виждайки състоянието му. И той ще получи възмездие. Никога нищо на този свят не остава БЕЗНАКАЗАНО! Всички виновни ще умрат в адски мъки, така както ще умре и този самохвалец. Бенджамин стегна пръстите на ръцете си, готов да обгърне шията на шофьора със здравия си захват. Внезапно появилата се агресия му даваше гигантска сила, с която щеше да разкъса врата на виновника и да го остави да се пече в непоносима агония. Гърлени звуци излизаха от тъмната паст на обладаното от дяволските сили негово тяло и се смесваха с равномерното бучене на двигателя. Точно когато пръстите му доближиха шията на таксиметровия шофьор, колата спря пред болницата. Бенджамин тутакси навлезе в реалния свят, изоставяйки коварните мисли далеч назад. Тим отвори задната врата, хвана пострадалия за рамото и му помогна да излезе от колата. След това го придружи до болницата.

— Вие не сте Марк Сантино! — дрезгаво констатира Бенджамин, виждайки седящия на стола доктор.

— Марк Сантино днес не е на смяна. Ако желаете, утре през деня може да бъде на ваше разположение.

— Докторе, не виждате ли, че се нуждая спешно от помощ? — остро го скастри полицаят, като надигна заплашително глава.

Младият лекар се сви на стола, скован от неочакваната ярост на пациента, сетне го погледна плахо и промълви:

— Аз съм Клаус Баденхарт, а това е асистентът ми Лий Чуин — докторът посочи седящият на другото бюро негов помощник. Бенджамин се здрависа с двамата.

— Аз съм Бенджамин Бърнстейн и ето на това място — той посочи ръката си — ме ухапа някакво животно. Идвах тук, доктор Марк Сантино ми постави ваксина против тетанус, после — серум, но явно нищо не помогна. Направиха ми и изследвания, които показаха, че всичко е в норма.