Эллисон Пирсон - Скъпа, няма не мога

Малко след като напуснах, ми се обади Робин Купър-Кларк с молба да работя с него по един спекулативен фонд. Почасова работа, минимум задгранични пътувания, всички онези обещания, които много добре знаех, че ще бъдат загърбени в разгара на гонитбата. Изкушението беше голямо — с парите, които ми предлагаше, можех да купя половината село, а бюджетът ни беше доста ограничен само с доходите на Ричард. Но когато Емили ме чу да споменавам името на Робин, придоби сериозно изражение и каза: „Моля те, не говори с него.“ Купър-Кларк бе име, което свързваше с врага.

Знам, че дъщеря ми сега е малко по-добре. Няколко месеца, след като напуснах работа, осъзнах, че онези внимателно планирани разговори на лягане не са ми казвали и половината от онова, което наистина минава през главата на Ем. Тези неща излизат спонтанно, не по мое желание или по принуда. Просто трябва да си наоколо, когато се случват. Що се отнася до брат й, колкото по-сладък става, толкова по-големи пакости прави. Напоследък откри легото, с което строи стена, и на всеки пет минути ме вика да я погледна.

С Ричард и децата бяхме на гости на Робин и се запознахме със Сали Купър-Кларк. Беше мила и сърдечна, каквато ми я бе описал Робин, и си личеше, че с нейна помощ си е възвърнал спокойствието и тонуса, да не говорим за безупречните му ризи. По пътя за вкъщи оставих Рич и децата в градината на едно крайпътно заведение и отидох пеша до църквата и надолу по хълма до гроба на Джил Купър-Кларк.

Не е ли странно как човек има нужда да отиде до самото място, където някой е погребан? Ако Джил е някъде, сега трябва да е навсякъде. Все пак застанах пред спретнатия бял паметник с красив надпис. Най-отдолу пишеше: „Тя бе обичана“.

Всъщност не го изрекох на глас — това бе Съсекс, за Бога — но си помислих за нещата, които исках да знае Джил. Казват, че жените имат нужда от образци за подражание и сигурно е така, но високите постижения не се ограничават само с амбициозните личности. Съществува схема за оценки, до която никога не сме прибягвали в ЕМФ, но според нея Джил беше най-богатият човек, когото познавам.

А аз? Какво стана с мен? Ами прекарах известно време със себе си — доста незадоволителна компания. С удоволствие водех Емили в местното училище и я чаках отвън, за да я прибера. Локвите по това време на годината са замръзнали и обичаме да стъпваме върху тях и да чакаме да се спука ледът. През деня с Бен се мотаехме из къщата и излизахме на сутрешно кафе с другите майки с малки деца. Бях отегчена до смърт. Екземата ми се изчисти, но бузите ме боляха от усилието да изглеждам дружелюбна и заинтересована. На опашката в местната банка се хващам, че хвърлям крадешком погледи към курсовете на чуждите валути. Имам чувството, че си мислят, че планирам обир.

После преди два дни ми се обади Джули. Мобилната връзка не беше много добра, но си личеше, че говори през сълзи. За миг си помислих, че е мама, и сърцето ми се обърна, но не беше това. Фабриката, за която Джули работеше на парче, фалирала. Управителят се изпарил, а синдиците поели нещата. Слагали катинари на вратите. Всички работнички, които били още на машините си, сега треперели на студа на двора. Мога ли да отида?

Не, отговорих аз. Бен трябва да обядва и освен това наистина не знам с какво бих могла да помогна. Когато Джули ми отвърна, веднага разпознах тона от детските й години, който по-малката ми сестра използваше, когато искаше да легне в леглото при мен, докато виковете на нашите се чуваха през дъсчения под.

— Но аз казах на всички, че си бизнес дама, Кат, и ще можеш да ни обясниш какво е положението.

Сресах се, сложих си малко червило и извадих сакото на „Армани“ от гардероба в стаята за гости. Исках да изглеждам като жената, която Джули бе описала на колежките си. Когато се пъхнах в него, сякаш отново облякох униформата си — сивата вълна, импрегнирана с мириса на власт, на пари и на свършена работа. Успях да сложа Бен на детското столче в колата — тясно му е, трябва да купя ново — и се отправих към индустриалната зона. Не беше трудно да намеря фабриката на Джули. Надписът на оградата гласеше: „Традиционни английски къщички за кукли“, а над него имаше стикер: „Ликвидация: тотална разпродажба!“ В двора имаше около четирийсет жени — шивачки, много от тях носеха удивителни сарита. Направиха ми път, когато пристигнах, все едно че вървях между ято тропически птици. Размахах старата си платинена карта от американската стоковата борса пред мъжа на страничния вход и му казах, че идвам от Лондон да купувам. Вътре куклените къщи бяха изоставени недовършени — миниатюрни дивани, столчета, рояли с размера на пудриера.