Эллисон Пирсон - Скъпа, няма не мога

Когато отидох в офиса на Род, заварих го седнал на неговото бюро зад наградата „Равноправие сега!“ — везни с миниатюрна женска фигура от бронз върху едното блюдо. В другото Род беше поставил желирани бонбони.

Прие новината за напускането ми много зле. Всъщност толкова зле, че се чу през стената в съседния кабинет на Робин Купър-Кларк.

— Кейти дезертира — обявява Род, когато шефът на Инвестиционния отдел провира глава през вратата, за да установи източника на гръмогласните викове.

Както очаквах, Робин ме покани в кабинета си.

— Има ли нещо, с което да те убедя да промениш решението си, Кейт?

Само ако промениш света си, отговарям наум.

— Не, едва ли.

— Ами работа на половин ден? — проучва той с неговата сянка на усмивка.

— Виждала съм какво става, когато една жена се опитва да работи на половин ден, Робин. Започват да говорят, че си почива, а после я отрязват. Отнемат й фондовете един по един, защото всеки знае, че управлението на парите е работа на пълен работен ден.

— Трудно е да управляваш парите по-малко от пет дни седмично.

Не казвам нищо. Той опитва другояче.

— Да не би да е въпрос на пари?

— Не, на време.

— Ааа. „Sed fugit interea, fugit inreparable tempus“ 63 63 Междувременно времето лети и никога не се връща (лат.). — Б.пр. .

— Ако това означава, че човек не бива да губи по четиринайсет часа на ден пред монитора, тогава да.

Робин идва от моята страна на бюрото и застава в неловка поза, която наричат достойнство.

— Ще ми липсваш, Кейт.

Прегръщам го вместо отговор — вероятно първата прегръдка в офисите на „Едуин Морган Фостър“.

После се прибирам у дома, като внимавам да не пропусна да претичам през тревните площи.

Вече не я е страх от съда. Нямат нищо, за което да се хванат. Нищо, за което да й предявят обвинение, за което тя да не се е обвинявала сама хиляди пъти. Ето я, изпълнена с тиха увереност, но тогава обявяват името на следващия свидетел и изведнъж тя разбира, че всичко е свършило. Времето й изтича. Докато се олюлява напред, чувствайки, че й става лошо, ръцете й се вкопчват здраво в дъбовия ръб на подсъдимата скамейка. Призовали са единствения човек на света, който я познава истински.

— Съдът призовава госпожа Джийн Реди.

Обвиняемата е разстроена при гледката на собствената й майка, която отива на свидетелската скамейка, за да даде показания срещу нея, но във външния вид на по-възрастната жена има нещо, което намира за странно окуражаващо. Трябват й няколко секунди, за да разбере какво е то: мама носи червената кашмирена жилетка, която Кейт й подари за Коледа, върху блузата на цветя от „Либърти“, която й купи за рождения ден по-миналата година. Направила е сефтето на дрехите, които пазеше за специални случаи.

— Кажете трите си имена, моля.

— Джийн Катрин Реди.

— Каква е връзката ви с обвиняемата?

— Кат… Катрин ми е дъщеря. Аз съм й майка.

Прокурорът не само е скочил на крака, но се е повдигнал на пръсти от вълнение.

— Госпожо Реди, дъщеря ви е обвинена в това, че поставя работата си пред благополучието на децата си. Можете ли да потвърдите, че това е точно описание на положението, което сте наблюдавали пряко?

— Не.

— Говорете по-силно — вика съдията.

Мама опитва отново. Видимо притеснена, тя подръпва гривната си с висулки.

— Не, Катрин е отдадена на децата си, тя работи много, винаги е работела много. Иска да напредне и да се усъвършенства.

— Да, да — прекъсва я обвинението, — но разбрах, че в момента не живее със съпруга си, Ричард Шаток, който я напуснал, след като казал, че тя е „престанала да забелязва присъствието му“?

Жената на подсъдимата скамейка простенва тихо. Майката на Кейт не знае, че Ричард я е напуснал.

Но Джийн Реди приема новината като боксьор удар и отвръща светкавично:

— Кой е казал, че е лесно? Мъжете искат някой да се грижи за тях и за една жена е трудно, особено когато работи. Кат се е нагърбила с много задължения, виждала съм я понякога да се поболява от работа.

— Госпожо Реди, познато ли ви е името на Джак Абелхамър? — пита обвинението със злобна усмивчица.

— Не. Не! — Обвиняемата е прескочила скамейката и стои пред съдията с тениската си на „Гап“ XXXL с картинка на дакел. — Добре, какво искате да чуете от мен? Виновна? Това ли искате да чуете от мен? Пред нищо няма да се спрете, за да докажете, че не мога да живея живота си, нали?

— Тишина! — гръмогласно вика съдията. — Госпожо Шаток, още едно прекъсване и ще ви обвиня в неуважение към съда.