Эллисон Пирсон - Скъпа, няма не мога

— Откъде ти хрумна?

— Не съм вчерашен, за да не помня периода ти с колоезденето против атомната бомба.

— Дадох на фирмата всичко, Рич. Време, което се падаше по право на теб и децата.

— И на теб, Кейт.

Някога можех да чета по лицето му като по книга, но сега книгата е преведена на друг език.

— Мислех си, че ще одобриш решението ми, Рич — да се освободя от системата. — Откакто ме напусна, изглежда по-млад. — Майка ти мисли, че съм се запуснала.

— Майка ми мисли, че Грейс Кели се е запуснала. — И двамата се засмиваме и за момент „Старбъкс“ се изпълва със звука на онова, което бяхме — ние.

Започвам да разказвам на Рич историята на Уинстън.

— Кой е Уинстън?

— Шофьор от таксита „Пегас“, но се оказа, че е философ.

— Философ, който кара такси, звучи безопасно.

— Не, той е фантастичен, наистина. И така, Уинстън ми разказа историята за този генерал, който открил едно племе до един водопад и водачът на племето…

— Цицерон.

— Не…

— Цицерон, това е от Цицерон. — Съпругът ми разчупва бисквитата на две и ми подава едното парче.

— Нека да отгатна. Някой, който е починал много отдавна и за когото не съм чувала, защото съм посещавала лошо средно училище, но който е важна част от образоването на всеки цивилизован човек?

— Обичам те.

— Е, значи разбираш. Обмислям дали да не се махна от водопада, за да видя няма ли да започна да чувам по-добре.

— Кейт?

Той протяга дясната си ръка през масата. Дланите ни са една до друга, сякаш чакаме някое дете да ги нарисува върху лист.

— Нищо не ми е останало за любовта, Рич. Аз съм куха отвътре. Кейт вече не живее тук.

Ръката му вече е върху моята.

— Говореше да се махнеш от водопада?

— Мислех си, че ако аз, ако ние се отдалечим от водопада, бихме могли отново да се чуваме и после да решим дали…

— Дали шумът ни е пречел да се чуем, или фактът, че няма вече какво да си кажем?

Случвало ли ви се е да изпитвате огромно облекчение, че има човек на света, който знае какво точно си мислите? Кимам с благодарност.

— Казвам се Кейт Реди и съм работохоличка. Нали това казват на онези събрания?

— Не съм казал, че си работохоличка.

— Защо не? Не е ли истина? Не мога да се откажа от работата. Това не ме ли прави пристрастена?

— Имаме нужда да си откупим известно време. Нищо повече.

— Рич, спомняш ли си как Ем се опита да спаси „Спящата красавица“? Не ми излиза от главата.

Той се усмихва. Една от най-хубавите страни на това, да имаш деца, е възможността да споделяш милите си спомени с друг човек — можете да призовете едно и също минало. Два спомена, но един образ — дали е също толкова хубаво, като две сърца да бият в едно?

— Лудо хлапе. Беше така разстроена, че не може да стигне до онази глупава принцеса — казва Рич с онази силна гордост, която поражда у нас Ем.

— Тя много би искала да се прибереш у дома.

— Ами ти? Ти искаш ли, Кейт?

Възможността да кажа нещо гордо и предизвикателно увисва в очакване да бъде откъсната като зрял плод. Оставям я да виси и казвам:

— Аз също искам да си дойдеш у дома.

„Спящата красавица“ винаги е бил любимият филм на Емили — първият, който й направи впечатление. На две години тя се вманиачи по него. Стоеше пред телевизора и викаше: „Навий го, навий го!“

Винаги викаше в частта, когато Аврора с вцепененото си кукленското лице се качваше по извитото стълбище към тавана, преследвана от сянката на гарвана и кикота на злата вещица. Дълго време с Ричард не можехме да разберем какво толкова ядосваше Емили, после изведнъж нещо ни прищрака. Искаше да пренавием лентата, за да не може принцесата да стигне до тавана и никога да не се убоде на вретеното на старицата.

Един ден Емили всъщност се опита да влезе в телевизора — заварих я покачена на един стол да се опитва да пъхне обутия си в червена обувка крак вътре в екрана. Мисля, че искаше да хване злочестата принцеса и да й попречи да срещне съдбата си. Проведохме дълъг разговор — е, аз говорех, а тя слушаше — за това, как не трябва да се тормозим, че стават такива неща, защото дори да стигнем до страшната част, приказката знае накъде върви и човек не може да я спре, независимо колко много му се иска. Хубавото е, че знаеш, че краят ще бъде щастлив.

Тя обаче поклати тъжно глава и каза: „Навий я, мамо, навий я!“ Малко след това дъщеря ми прехвърли привързаността си към „Динозавърът Барни“, където нямаше деяния на зли сили, които да изискват намесата й.

Възрастните също искат да пренавият живота. Просто с течение на времето загубваме способността да викаме на глас. Навий го, навий го.