Эллисон Пирсон - Скъпа, няма не мога

Когато поклаща глава, купето още веднъж се изпълва с онзи златист прах:

— Аз ли съм основният ти клиент?

— Ти си единственият.

— Разбирам. И колко шофьори работят за таксита „Пегас“? Нека да отгатна. Ти си единственият?

— Да. Скоро обаче трябва да приключа с таксито. Имам изпити.

— Машинно инженерство?

— Философия.

— Значи ти си един вид мой личен шофьор, моят собствен крилат кон?

Той натиска весело клаксона в потвърждение.

— Знаеш ли, че на шофьорите им приспадат от данъците, а на хората, които отглеждат деца не, Уинстън?

Още едно изсвирване на клаксона стряска група костюмари на тротоара и те се разпръсват като гълъби.

— Светът навън е полудял, човече.

— Не, шибаният мъжки свят навън е полудял. Имаш ли дребни?

Докато се отдалечавам, си мисля, колко ще ми липсва, когато чувам един глас зад мен:

— Ей, имаш ли нужда от кола за бягство, госпожо?

10.08 :

Обаждане от рецепцията на входа. Казват, че човек на име Абелхамър ме чака, и сърцето ми се опитва да изскочи от гърдите. Когато слизам долу, той стои с широката си усмивка и два чифта кънки за лед.

Клатя глава, докато отивам към него.

— Не, не мога да се пързалям.

— Да, но аз мога. Достатъчно и за двама ни.

— Категорично не.

По-късно, когато правим четвъртата си обиколка на пързалката, Джак казва:

— Трябва само да се облегнеш на мен, Кейт, толкова ли е трудно?

— Да, трудно е.

— Господи, жено. Само се облегни на мен — спомни си Джон Дън 62 62 Джон Дън (1572–1631), английски поет метафизик — Б.пр. , мисли за нас като двойка компаси. Аз ще стоя неподвижно, а ти ще се въртиш около мен, разбрано? Няма да паднеш. Само се отпусни.

Така че се отпускам. Пързаляхме се около час и не съм сигурна какво написахме на леда. Трябва да си птица — един от моите гълъби — или да седиш горе в офиса на шефа ми, за да видиш какво написахме този ден. Любов или сбогом, или и двете.

Джак искаше да ми купи горещ шоколад, но аз казах, че трябва да вървя.

Усмивката нито за миг не слезе от лицето му.

— Сигурно срещата е много важна?

— Да. С един мъж, когото познавах.

Странно колко бързо човек може да забрави как да прегръща някого, дори съпруга си. Особено съпруга си. Трябва да мине известно време, за да оцениш геометрията на прегръдката — точния ъгъл на главата ти по отношение на неговата. Трябва ли да се отпусне под шията му, както правят гълъбите, или носът да се притисне към гърдите му? И ръцете ти — сключени около кръста му или дланите, поставени отстрани на бедрата му? Когато се срещнахме с Ричард пред „Старбъкс“ по обед, и двамата искахме да се целунем по бузата, но ни изглеждаше твърде глупаво, целувка, с която целуваш леля си, така че разтворихме ръце в неловка прегръдка. Чувствах се неудобно, сякаш всички ме гледаха, както когато татко ме заведе на дансинга на първата ми вечеря с танци. Тялото на Ричард ме порази с материалността си — косата му, мирисът му, заоблеността на рамото му под пуловера. Не беше сухото докосване, знак, че страстта е пресъхнала. По-скоро е като танц на сенки — все още го желаех и мисля, че и той ме желаеше, но не се бяхме докосвали от много дълго време.

— Хей, зачервила си се.

— Карах кънки.

— Кънки на лед? В работно време?

— Нещо като служебно задължение. Нов подход.

С Ричард си уговорихме среща, за да се разберем. Виждахме се почти всеки ден, откакто той се изнесе. Както обеща, той прибираше Ем от училище, а после оставаше да хапне с децата. „Старбъкс“ ми изглежда като подходящото място за мирно споразумение, съвременната ничия земя, едно от онези заведения, в които нарочно е търсена домашната обстановка, в която нямаме време да хапнем. Вътре е учудващо тихо, но притеснението от срещата е като при всички първи срещи — той дали ще… няма ли… само че сега въпросите се отнасят за развод. Няма ли, дали ще…?

Намираме две свободни места в ъгъла с меки кадифени столове. Рич отива да вземе нещо за пиене. Поръчах си кафе с обезмаслено мляко; той се връща с горещ шоколад, от който имах нужда.

Общите приказки са непоносимо общи — нямам търпение да стигнем до съществената част, за да се свърши, по един или друг начин.

— Как е работата, Кейт?

— О, добре. Всъщност скоро може би ще напусна. Или по-скоро тя ще ме напусне.

Рич поклаща глава и се усмихва.

— Те никога няма да те уволнят.

— О, биха могли при определени обстоятелства.

Той ме поглежда разбиращо.

— Да не би да говорим за безсмислена жертва, госпожо Шаток? Познах ли?