Габриел Маркес: В лош час

— През последните дни нямате ли усещания, че непреклонното ви дело е започнало да се рони?

— Всяка нощ, през целия си живот, съм имал това усещане — каза отец Анхел. — Затова знам, че на следния ден с нови сили трябва да започна отначало.

Той се бе изправил. «Наближава шест» — рече, готвейки се да напусне кабинета. Без да се помръдне от прозореца, лекарят като че ли протегна ръка към него и каза:

— Отче, някоя нощ сложете ръка на сърцето си и се запитайте дали не се опитвате само да слагате лепенки на морала.

Отец Анхел не можа да скрие ужасното си вътрешно вълнение. «В часа на смъртта — каза той — вие ще разберете колко тежат тези думи, докторе.» Каза лека нощ и леко притвори вратата, като излезе.

Не можа да се съсредоточи в молитвата. Когато затваряше черквата, Мина се приближи да му каже, че за два дни се беше хванала само една мишка. Той имаше чувството, че докато я нямаше Тринидад, мишките се бяха разплодили дотолкова, че заплашваха да подкопаят храма. Все пак Мина беше заредила капаните. Беше сложила отрова в сиренето, бе проследила пътя на малките и бе запушила с асфалт новите гнезда, които сам той й помагаше да открият.

— Вложи вяра в работата си — й беше казал — и мишките като агънца ще влязат в капаните.

Той дълго се въртя на голата рогозка, преди да заспи. В раздразнението от безсънието осъзна съвсем ясно мрачното чувство на поражение, което лекарят бе посял в сърцето му. Това безпокойство и по-късно шумът на мишките в църквата и страхотната неподвижност на комендантския час — всичко се съюзи с оная сляпа сила, която го завлече до водовъртежа на най-страшния му спомен:

Едва пристигнал в селото, го бяха събудили посред нощ, за да даде последно причастие на Нора де Хакоб. Бе изслушал една драматична изповед, изложена по спокоен, сбит и подробен начин, в спалня, приготвена, за да посрещне смъртта — липсваха само разпятието над главата и редиците празни столове край стените. Умиращата му бе разкрила, че съпругът й, Нестор Хакоб, не е бащата на току-що родената дъщеря. Отец Анхел бе поставил като условие за опрощението изповедта и покаянието да бъдат повторени в присъствието на съпруга.

Изпълнявайки ритмичните заповеди на импресариото, артистите измъкнаха колчетата и палатката се разду и падна с жаловито свиркане — като на вятъра между дърветата. На разсъмване тя вече беше сдиплена и жените и децата закусваха върху сандъците, докато мъжете товареха животните. Когато шлеповете изсвириха за път, следите от огньовете на празното място бяха единственият признак, че някакъв праисторически звяр бе минал през селото.

Кметът не бе мигнал. След като бе наблюдавал от балкона натоварването на цирка, той се смеси с пристанищната тълпа — все още в бойна униформа, с възпалени от недоспиване очи и вкоравено от двудневната брада лице. Импресариото го зърна от покрива на шлепа.

— Здрасти, лейтенанте — извика му оттам. — Оставям ви царството.

Беше облечен в широк нагънат халат, който придаваше на кръглото му лице вид на свещеник. Носеше камшика, навит на китката.

Кметът се приближи до брега. «Съжалявам, генерале — извика той на свой ред весело, с разперени ръце. — Надявам се, че ще имате доблестта да кажете защо си отивате.» Той се обърна към множеството и обясни високо:

— Иззех му разрешителното, защото не се съгласи да даде безплатно представление за децата.

Последната сирена на шлепа и веднага след това шумът от моторите заглушиха отговора на импресариото. От водата се разнесе дъх на разровена тиня. Импресариото изчака шлеповете да направят кръг по средата на реката. Тогава се облегна на борда, сви ръцете си на фуния и извика колкото му глас държи:

— Сбогом, полицейско копеле!

Кметът остана невъзмутим. Изчака с ръце в джобовете, докато шумът от моторите заглъхна. После си проправи път сред тълпата и усмихнат влезе в магазина на сириеца Мойсес.

Беше почти осем часът. Сириецът бе започнал да прибира стоките, изложени пред вратата.

— Значи, и вие си отивате — му каза кметът.

— Само за малко — отвърна сириецът и погледна небето. — Ще вали.

— В сряда не вали — заяви кметът.

Стоя облакътен на тезгяха, наблюдавайки гъстите облаци, които плуваха над пристанището, докато сириецът прибра стоката и нареди на жена си да им занесе кафе.

— Както е тръгнало — въздъхна на себе си, — ще трябва да искаме назаем хора от съседните села.

Кметът на бавни глътки отпиваше от кафето. Три семейства бяха напуснали селото. С тях — според сметките на сириеца Мойсес, заминалите в продължение на една седмица бяха станали пет.