Габриел Маркес - В лош час

— Кажете ми, дон Сабас, колко говеда сте измъкнали и белязали с вашето клеймо от стадата на вдовицата Монтиел, откакто тя ви предложи да ги купите?

Дон Сабас сви рамене.

— Нямам никаква представа.

— Вие знаете — натърти кметът, — че това нещо си има име.

— Кражба на добитък — уточни дон Сабас.

— Точно така — потвърди кметът. — Да предположим например — продължи той, без да променя тона, — че сте отмъкнали двеста глави за три дни.

— Дано — каза дон Сабас.

— Значи, двеста — каза кметът. — Вие знаете условията: петдесет песос общински данък за всяка глава.

— Четиридесет.

— Петдесет.

Дон Сабас млъкна примирен. Беше се облегнал на гърба на пружинения стол, въртеше на пръста пръстена с черен лъскав камък и беше впил очи във въображаема шахматна дъска пред себе си.

Кметът го наблюдаваше с безмилостно внимание. «Този път обаче нещата няма да свършат дотук — продължи той. — От този момент нататък, където и да се намира, наследственият добитък на Хосе Монтиел е под закрилата на общината.» След като напразно чака някаква реакция, той обясни:

— Тази нещастна жена, както знаете, е съвсем побъркана.

— А Кармичаел?

— Кармичаел — каза кметът — от два часа е под наблюдение.

Тогава дон Сабас го изгледа с изражение, което би могло да бъде и на преклонение, и на изумление. И без никакъв преход стовари върху писалището грамадното си отпуснато туловище, разтърсвано от неудържим смях.

— Чудесен случай, лейтенанте — рече накрая. — Сигурно ви изглежда като сън.

Привечер доктор Хиралдо изпита увереността, че е спечелил срещу миналото. Бадемовите дървета на площада отново бяха прашни. Още една зима отминаваше, но предпазливите й стъпки оставяха дълбоки следи в спомена. Отец Анхел се връщаше от вечерната си разходка, когато видя лекарят да пъха ключа в ключалката на кабинета.

— Виждате ли, докторе — усмихна се той, — и за отварянето на една врата е нужна божията помощ.

— Или помощта на фенерче — усмихна се на свой ред лекарят.

Превъртя ключа, после съсредоточи цялото си внимание върху отец Анхел. Видя го изпънат и сив в сумрака. «Почакайте малко, отче — каза той. — Мисля, че черният ви дроб не е в ред.» Задържа го за лакътя.

— Мислите ли?

Лекарят запали лампата в преддверието и огледа с повече човешко, отколкото професионално внимание лицето на свещеника. После отвори вратата с мрежа и запали лампата в кабинета.

— Няма да е излишно да посветите пет минути на тялото си, отче — каза той. — Я да видим как е кръвното ви налягане.

Отец Анхел бързаше. Но при настойчивостта на лекаря влезе в кабинета и запретна ръкав.

— По мое време — каза той — тези неща не съществуваха.

Доктор Хиралдо премести един стол срещу него и седна, за да му сложи апарата.

— Вашето време е сега, отче — усмихна се той. — Не му отстъпвайте.

Докато лекарят наблюдаваше ска̀лата, свещеникът изучаваше кабинета с онова глуповато любопитство, което обикновено предизвикват чакалните. На стената бяха окачени жълтеникава диплома, литографията на някакво червеникаво-виолетово момиченце с проядена от синьо петно буза и картината на лекар, оспорващ си със смъртта една гола жена. В дъното, зад желязното легло, боядисано в бяло, имаше шкаф с шишета с етикети. До прозореца имаше витрина с инструменти и други две, претъпкани с книги. Единствената определена миризма беше на медицински спирт.

Лицето на доктор Хиралдо не изразяваше нищо, докато мереше кръвното.

— В тая стая липсва образът на някой светец — измърмори отец Анхел.

Лекарят огледа стените. «Не само тук — каза той. — И в селото също.» Той прибра апарата в кожения калъф, който затвори с енергично дръпване на ципа, и каза:

— Знайте едно нещо, отче, кръвното ви е много добре.

— Предполагах — каза свещеникът. И добави вяло, нерешително: — Никога не съм се чувствал по-добре през октомври.

Той бавно започна да смъква ръкава си. Със закърпено расо, скъсани обувки и груби ръце, чиито нокти изглеждаха като от обгорен рог, в този миг у него изпъкваше най-същественото — той беше извънредно беден човек.

— И все пак — възрази лекарят — загрижен съм за вас. Трябва да признаете, че начинът ви на живот не е най-подходящият за октомври като този.

— Господ е взискателен — каза свещеникът.

Лекарят му обърна гръб, за да погледне тъмната река през прозореца. «Питам се до каква степен — възрази той. — Не ми изглежда богоугодно толкова години човек да се мъчи да покрие с броня хорските инстинкти при пълно съзнание, че отдолу всичко си продължава постарому.» След продължителна пауза той запита: